Врагът го чакаше с вдигнат меч. И някак странно помръдна нозе. Бе по-скоро трепване, нагласяне за схватка, ала на Вълкодав и толкова му стигаше, разбра всичко. Наемникът се канеше да го посрещне с хватка от изкуството кан-киро, ала пригодена за въоръжени ръце.
„Кан-киро веддаарди лургва — в името на Богинята, да владее света Любовта — вразумяваше го Наставницата, беловласата жрица Кан-Кендарат. — Няма зло в това да спреш и укротиш някой побойник. Учи на умението си други хора, стига да искаш, но винаги помни, момче, че Изкуството, способно да убива и осакатява, не бива да става достояние на оскверняващи земята твари…“
Шареният меч запя страховита песен, цепейки прозрачните струи планински въздух. Чуждото острие се втурна насреща… Както всичко в кан-киро, този похват бе смъртоносен и необратим, освен ако не се извърши грешно. Наемникът не владееше изкуството, просто бе имал зорко и грабливо око, гледал е и е запомнял, но без да вниква в същността и смисъла. Навярно се досещаше кое как е и защо, ала без наставник и без повечко самодисциплина, естествено, доникъде не беше стигнал по Пътя. Ето го, направи недостатъчно широка крачка, при това с грешен крак, твърде рано вдигна ръце, а и се изкуши да лови вражеския меч… Вълкодав беше готов да си заложи главата, че самоувереният воин нито веднъж не е пробвал в действие „пъстърва във водопад“, не е прилагал тази хватка в безжалостна схватка, а само в ратна игра, където за неловкостта се плаща най-много със синина, а не с живот, каквато е цената в истинския бой… Вълкодав проби отбраната му като сламено килимче. Неговият меч премина покрай рошавата коса на момъка, плъзна се надолу и се развилия, косо посичайки гръдната кост. Наемникът залитна назад и почна да пада — без вопъл, непохватно, с изцъклени помътняващи очи. В цъфналите гърди се видя сивкава ципа, която се опъна и спука, а под нея за сетен път потръпна тъмна шаваща буца. Потръпна, изплю кървава вълна и утихна. В съзнанието на Вълкодав като догоряла свещ се сви и угасна отражението на още едно лице от кошмарния спомен на вилата. Вянинът изтърси меча от кръвта на четвъртия наемник и се озърна.
На полянката бе съвсем тихо. Две тела, велхът и главатарят, още помръдваха — последните капки живот се изцеждаха от тях, но скоро щяха да замрат и те. Вече никой лечител не би ги спасил, дори да се склони милосърдно над тях в същия този миг.
Как би постъпила с тези хора ти, Майко Кендарат?… Нима би опитала да им говориш с надеждата, че ще осъзнаят колко лошо си пилеят живота? И ще поискат да го променят?… Нима би преценила, че все пак заслужават да живеят?… След това, което са сторили на безпомощната Девица-Птица?…
Вълкодав отиде в неотъпкания край на поляната, където щателно избърса оръжието със стиска чиста трева, после подсуши острието с парцал. От дръжката до върха по стоманата струяха, преплитаха се и играеха космати слънчица на неповторимата вътрешна шарка. Този меч струваше повече от тежестта си в злато, той сам премина към Вълкодав по време на бой, като заряза предишния си собственик, един разбойник, който без право носеше благородното острие. И обеща, явявайки се в съня на Вълкодав, че не ще го изостави, докато бъде достоен да го притежава…
Е, какво, Слънчев пламък? — мислено рече вянинът на меча си. — Не си ли решил да ме напуснеш вече?…
Кръсти оръжието си съвсем наскоро, името изникна само, докато живееше в Бяла вода и вече се канеше да тръгва насам. Една сутрин отвори очи и вече знаеше как се казва мечът. Не помнеше да е имал съновидения, но навярно оръжието само бе нашепнало името си. Значи вече напълно му се доверява и дава знак, че дълго ще му служи. Би било много долно след такъв жест да го оскърби в самото начало на дългото странство. Да. Ако би могъл отново да изживее днешния ден, Вълкодав не би променил нито една своя постъпка. Нито една…
Той прибра Слънчев пламък в ножницата, вързана зад дясното рамо, и пое към скалите. Имаше още двама живи злосторници.
Първият беглец, хлапак на възрастта на Асгвайр, нямаше дори свястно наболи мустаци. Вледеняващият начин, по който вянинът се разправи с непобедимия му кумир, врелия и кипял главатар, потресе момъка до мокро петно на панталоните. Беше избягал надалеко. През зрението на Бащата на мъжете Вълкодав видя наемника сгърчен сред равнодушни морени, на самия край на необхватен, висок стотици разтега гол каменист сипей. Стената на Великаните — така наричаха този склон. Ужасът бе натикал младока в капан, от който пътят към свободата лежеше единствено през окървавената полянка. Беглецът не намираше кураж да се върне. Сигурно щеше да седи там целия ден, да трепери и да се надява, че вянинът няма да го открие. Вълкодав реши да го остави засега и първо да се заеме с втория, още повече, че бе по-близо.