Произнесе тези слова високо, бавно, тежко — така че да го чуят всички. Рядко повишаваше глас, ала когато се налагаше, го можеше добре. Беше подготвен какво ще последва, затова не трепна от екналия от всички страни смях. Със сигурност в крепостта не бе останал нито един мъж, неизпитал страховитата ръка на Кан-Кендарат или нейните най-добри ученици. Прилепчо обаче не прояви толкова сдържаност. Обиден за приятеля си, той злобно засъска и дори се накани да се стрелне срещу най-близкия веселяк, ала Вълкодав лекичко тръсна глава и малкият хищник притихна на рамото му.
— Преди три години ти беше един много нахален младок, езичнико! — рече все още през смях брат Хономер. — Оттогава си побелял, но нахалството ти е цяло-целеничко. Малко са те тупали, вянино. Такива като теб нямат място в нашата обител! Тук сме радостни да посрещнем смирени и скромни хора, които обичат учението в прослава на Близнаците, а не самохвалковци, които кряскат още от прага, че били най-добри от всички! Махай се!
— Ей, езичнико, изходът е тук — подкани го младият стражник. Воините и жреците в двора спряха да видят как ще приключи всичко. Повечето жреци бяха млади, силни и облечени като брат Хономер. Ученици…
Вянинът не помръдна.
— Отговарям за думите си и мога да ги докажа… късодрешко — рече той глухо.
— Не желая никакви доказателства — пренебрежително махна с ръка Избраният ученик. — Изхвърлете го оттук, нека послужи за пример как постъпваме с такива горделивци!
Вълкодав остана неподвижен, усещаше как се ускорява кръвта в жилите му. По снагата му се разля онова светло вдъхновение преди боя, което бе почувствал край Препона, само че сега то бе по-чисто и по-извисено. Нещо като възторг, при който земята под нозете и небето над главата стават част от теб самия. Трябваше да спечели тази схватка. И щеше да я спечели. Няма значение, че може да се окаже последната. Прадядото Слънце го гледаше от пронизителносинята бездна отгоре. И виждаше, че има право.
Вянинът дори не се озърна към двамата стражници, протегнали към гърба му свободните си от копия ръце. Още не бе изпитвал толкова ярко прозрение. Намеренията им му се видяха като два езика червеникав пламък, много мудно устремили се към врата и рамото му…
Страничните наблюдатели само съзряха как Прилепчо излетя нагоре със сърдит крясък и в следващия миг яките воини зад гърба на натрапника изведнъж се прегърнаха и се търкулнаха настрани с преплетени ръце и крака като кукли от слама. Шлемовете им издрънчаха по каменните плочи на двора. А Вълкодав все така си стоеше, където бе стоял. Само обучено око можеше да долови светкавичната му стъпка напред, настрани и обратно.
— Е? — подхвърли вянинът без подигравка, без да откъсва очи от Хономер. — Още ли не желаеш да говориш с мен?
Само от едно се боеше — че гордостта на Избрания ученик ще натежи повече от разума и Хономер ще насъска останалата стража. И тогава ще се наложи да оголи Слънчев пламък и… песента на смъртта вече отдавна е изпята, какво има да губи…
Боговете, наглеждащи земните дела на Своите чеда, не позволиха ума на брат Хономер да се помрачи. Очите на Ученика бяха достатъчно опитни, за да видят това, което трябваше да видят.
— Виж ти… — късо изрече жрецът, докато стражите се окопитваха, несигурни как да постъпят, та предпочетоха да чакат нови заповеди. — Май си прав, езичнико, имаме за какво да беседваме… Въпреки че тия двамата не са обучени, така че не се надявай на толкова лесна победа отново. В името на Засиялите през вековете, приятелю, сега ще те изпитам сам какво толкова умееш!
Прилепчо изкряска неспокойно и се закачи за гредата на близкия навес, който покриваше вход към долните подземни катове на крепостта. Застина там като черна рошава топка и святкаше с очички. На двора излязоха още хора, по дървените чардаци, прилепени към вътрешната стена на два човешки боя височина, се появиха жреци и воини. Всички бяха усетили, че самонадеяният новак е нещо повече от обикновен самохвалко. Заслужаваше си да видят схватката му с Избрания ученик.
Съперниците бавно се дебнеха, жрецът описваше кръгове около почти неподвижния Вълкодав. Вянинът знаеше какво ще последва — тялото му го знаеше, докато разумът присъстваше на двубоя безмълвно и безучастно, досущ зрителите отстрани. Не обичаше да напада пръв, ала навярно все някой ден следваше да заобича изпреварващите атаки. Нямаше никаква представа от силните и слаби страни на противника си, но това не го тревожеше ни най-малко. Тръгна в кръг за сближаване с жреца. На разстояние около разтег преди удобна за удар позиция се плъзна напред. Покри този разтег с една стъпка. Пръстите му се сплетоха около здравата китка на жреца. На негово място Вълкодав отдавна би се отместил настрани със завъртане, така че да не позволи съперникът да се вкопчи удобно и да открие слабо място, но Хономер не успя да го стори и загуби. Според Вълкодав двубоят бе на привършване. Можеше да строши ръката на жреца, стига да поискаше. Или направо да я изтръгне от лакътя. Или да запрати Хономер към стената, след сблъсъка с която и самият велик лечител Зелхат не би го изправил на крака.