И още как, също така мълком му отвърна Вълкодав. Ръцете му бавно вложиха стрелата в улея и вдигнаха оръжието. И още как. Ти СЕГА си сакат, слабичък и нещастен. Хленчиш да те съжаля. А нея съжали ли? Съжали ли я, докато беше здрав и прав? Или тя не ви е просела милост?…
Момъкът видя смъртта, насочена право в очите му, отчаяните длани литнаха да го предпазят и стрелата ги закова към челото. От десет крачки не ще те спаси и кован шлем с читав подшлемник. Вълкодав хвърли настрани самострела, наблюдавайки как стихва трептенето на живота, как красивата млада снага се превръща в мъртва леш. После се обърна и закрачи нагоре по клисурата.
3. Третата нощ
На излизане от клисурата Вълкодав почувства приближаването на Бащата на мъжете и се озърна, тъкмо навреме, за да го види.
Някой друг, незапознат с навиците на вилите, би се уплашил не на шега от подобно зрелище. Жълтоок звяр с кучешка муцуна и криле на прилеп плува беззвучно в прозрачния въздух право насреща, а в полуотворената паст влажно блестят хищни зъби. Беловлас ездач седи с изправен гръб на звяра и насрещен вятър приглажда дългата козина на топлото му наметало… Вождът не повика Вълкодав, не му помаха с ръка. Двама мъже нямат нужда от думи и жестове, за да се разберат. Съплеменничките на Вълкодав сигурно биха се засмели и рекли, че мъжкото немногословие произлиза най-вече от неумението да се борави със словата. Мъжете трудно карат думите да се редят гладко и да изразяват мислите им… Да, помисли си вянинът. У дома обичаха да се смеят и шегуват…
Прилепчо се стрелна от рамото му и се втурна в надпревара със своя далечен полуроднина. Навярно проумяваше с мъничкия си ум, че не може да се мери със симурана, който с един замах на крилете покрива немалко разстояние, ала на къса дистанция животинката не искаше да отстъпва никому.
Небесният ездач се плъзна леко над самата земя, отклонявайки се от полянката, където труповете на злосторниците вече примамваха мухите. Вълкодав последва вожда, той също не искаше да минава покрай убитите. Народът на вянина смяташе, че за паднал враг трябва да се погрижиш — да му разкопчаеш дрехите и разхлабиш пояса, за да може душата без пречки да излети на воля, а после и самото тяло следва да се покрие с камъни, за да не станат тленните останки храна за диви животни… Ако бъдат пренебрегнати тези неща, мъртвите не ще намерят покой скоро, ще излизат от гробовете си, ще бродят нощем, дирейки погубителя си… Ами, нека. Да си бродят колкото искат. Тези шестима не заслужаваха дори да се нарекат достойни врагове.
Вълкодав не възнамеряваше да ги почита, нито се боеше от тях — живи или мъртви.
Следвайки Бащата на мъжете, той дълго се катереше по стръмнини, спускаше се в урви, прескачаше от канара на канара. Възбудата от схватката неотвратимо се разсейваше, на вълни го обливаше умора, искаше му се да легне и да заспи. По пътя вилинският вожд се отби до бърз ручей, спускащ се от ледниците и звънтящ във водоскок от скалите право в поднесените шепи. В езерцето под водопада се къпеше едър симуран, стопанинът му седеше на брега, като наглеждаше трима човеци. Единият бе съвсем гол и личеше, че е бил зверски пребит. Все пак Вълкодав разбираше от побои. Навярно, реши той, това е младежът, застъпил се за вилата против другарите си наемници. Май се е бранил отчаяно и умело, но какво да стори сам срещу шестима? И онези, които е смятал за съратници, са го повалили и наритали жестоко. За да пукне, щом не иска да живее като останалите, да не дрънка глупости за някаква си воинска чест…