— Държеливо сърце има… предполагам, че ще прескочи трапа… — Помълча и додаде: — Вилите обещаха да помогнат на двамата да стигнат до дома на Асгвайр.
— Това е добре — отзова се Вълкодав. Разглеждаше подутото обезобразено лице, виждаше му се все по-познато. Някъде бе срещал този човек. Понечи да зарови пръстите на волята в сандъците на паметта, ала мисълта му затъваше в тресавището на уморено безразличие. Шест живота с вопли се продънваха през вселенските синори към по-дълбоки и мрачни светове, за да се озоват в нетопимите снегове на Изподната страна, където вечно ще мръзнат заради делата си в света на живите. Или да чакат възраждане, ако някой отмъсти за тях. И с тях, щеш не щеш, отиваше в небитието част от живота на самия Вълкодав… Това последното тегнеше, подсилваше изтощението на тялото с вцепенение на ума. Засега вянинът можеше само да каже, че клетият наемник е светлокос млад сегванин от бреговчаните. Личеше му от дамгата — черно-син, свит на кълбо звяр, избоден върху кожата в средата на гърдите. За същото говореше и счупеният боен нож — три педи дълъг, който лежеше върху дрипите на доскоро хубавата дреха. Ето така става. Сутринта е крачел здрав, прав, напет… сега е проснат, сякаш паднал бор го е затиснал…
Младежът изведнъж отвори тесните цепки на посинените от неприятелски юмруци очи, огледа Вълкодав през слепналите се мигли и вълнистата пелена от страдание.
— Ти пазеше кнесията… — заедно със словата от обезформените устни се издуха кървави мехури. Вянинът тутакси приближи ухо до устата му, за да му спести и без това оскъдните сили. А наемникът продължи да шушне: — Знам от кое племе си… Разпознах те. Тогава ти викаха Вълкодав.
Дочул хъхренето на ранения, Асгвайр облещи очи и слисването на хлапака не убягна от вниманието на Вълкодав. Че как иначе. Надали скоро ще бъде забравен из тези краища…
Въпреки затъпяващата умора, той насили паметта си и изтръгна отговор от нея. Вярно, паметта не му даде име, то никога не й е било поверявано, ала поднесе картина. И вянинът видя отново пред себе си младежа, който с безразсъдна, показна ловкост играе с дълъг боен нож: „Аз ще пазя кнесинята вместо теб, защото повече ме бива в битките!“… А после — Прилепчо се хвърля право в лицето на оскърбителя, изведнъж, след пет години безпомощно положение на сакат, осъзнал, че ЛЕТИ!…
— „Първо ме надвий“! — каза Вълкодав. Наемникът като че ли се опита да се усмихне, значи паметта не беше подвела вянина. Сетне превърнатите в цепки очи трепнаха, устните пак помръднаха.
— Моето име е Имнахар, втори син на Мерохар, трети син на Меробих — чу вянинът.
Ето така става. Моето име е… Вълкодав ни най-малко не се усъмни, че сегванинът е изрекъл пред него истинското си име, съкровено и тайно, известно само на бащата и майката, както и на порасналите му братя. Нито един човек със здрав ум не го издава пред полунепознат. Освен ако не е луд. Или пришълец от далечен свят като Тилорн. От къде на къде този тук му споделя…
— Владей моето име, Вълкодав — каза Имнахар. — Умирам.
Не молеше за ответен дар, ала вянинът сметна за нужно да обясни:
— Бих ти дал и аз своето, сине на славни родители, но имам само прякор. А него ти и така знаеш.
— Умирам — повтори младият сегванин. — Не живях много добре. И загубих последната си битка. Дъгоцветният мост ще се прекърши под нозете ми и дверите на Звездния чертог няма да се разтворят пред мен. Алчният Хег вечно ще ме преследва по плитчините на студена река…
Асгвайр благоговейно слушаше разговора на воините, местейки подозрително блеснали очи от единия към другия. Вълкодав с лекота се досети какви мисли се въртят и бръмчат като бръмбари в главата на хлапака. Свидетел е на сбогуване на двамина велики мъже, двама силни воини, за всеки от които е редно песни да се пеят… Безнадеждна работа, мечтите за слава няма скоро да се изпарят от въображението му. Ала с драмата момчето засега ще се размине. За друг път, за друго време.
И Вълкодав по най-кощунствен начин се ухили и изръмжа:
— За умиращ твърде добре ти мели езикът… Чака те твоят Чертог… ще успееш да спечелиш последната си битка.
Умът му не бе завладян от призраци на славни деяния. И затова, за разлика от Асгвайр, той забеляза, че Имнахар вече не си почива дълго, събирайки сили да изрече още една дума. Строшените му ребра все още превръщаха всяко предпазливо поемане на дъх в изтезание, но се издигаха и спадаха без конвулсии, равномерно, диханието укрепваше. И кръвта спря да излиза от устата.
Имнахар пък съвсем не можеше да се погледне отстрани. А затова и нямаше как да се убеди, че страшните следи от побоя постепенно чезнат. Подхвърленото от вянина го накара да опита да се раздвижи. Не успя да обърне глава, но откри, че вече по-лесно отваря очи. Черните синини, сковали клепачите, бавно, но сигурно отстъпваха, отоците спадаха. Младият наемник се прислуша в себе си и внезапно усети, че кошмарната бездна на неведомото, в която бе надзърнала за кратко душата му, сякаш се отдалечава. По-точно нечии приятелски ръце го отместваха от ръба на сетната урва. Тялото още се терзаеше, болката бе все така твърде жестока, щеше да продължи дълго — не знаеше откъде изведнъж проумя това. Ала разбра и друго — че е грях да мърмори, след като оздравява. Само мъртвите не ги боли. Еврих с облекчение въздъхна и пусна дланта на сегванина.