— Как си сега, момко? — попита той с безстрастния тон на деен лечител.
Имнахар изкриви непослушни, нацепени устни в по-сполучливо от одеве подобие на усмивка и за първи път се оплака:
— Все едно ме гори…
Вилинът се приближи със сгънато тънко платно. Вълкодав и Еврих внимателно повдигнаха Имнахар. Асгвайр им помагаше със здравата си ръка. Вилинът ловко уви наемника като пеленаче, после го покри с пухкаво одеяло. Когато помагачите оставиха ранения на земята, той вече спеше.
Край водопада меко кацнаха шест симурана — двойка рижи, сив, петнист, бял и вран — всички оседлани, само че без ездачи. Към едното седло бе вързана стегнато навита мрежа. Шесторката благородни хвъркати отначало наобиколиха Вълкодав. Животинските им съзнания признаваха у него далечен роднина, макар че очите и носовете им съобщаваха друго. Значи трябваше да го подушат и огледат отблизо, да го лизнат с език, да разберат що за същество е… Петнистият водач недоволно заръмжа към арантянина, когато той посегна да разпъне мрежата. Намеси се вилинът и крилатият звяр неохотно допусна граматика-лечител да върши, каквото си е наумил. Когато мрежата бе подготвена, вилинът строго изсвири заповед, а Вълкодав пренесе Имнахар и го настани в средата на конопената паяжина.
— Сядай до него — нареди той на Асгвайр.
Момчето с детинска боязън погледна воина. Ясно, въздъхна наум вянинът. Синът на пчеларя се страхува от полета, ала не това е най-голямата му мъка. Не искаше да се завръща у дома. Би предпочел да последва познатия му досега като Зимогор човек в страната на нарлаките. Ръката го болеше, но костите скоро щяха да се сраснат. Може да слугува… да носи походните торби, да чисти оръжието, ще пали огън… и ще се учи, трошица по трошица поемайки скъпоценната воинска наука…
— Сядай — повтори Вълкодав.
— Ама как сега така вкъщи?… — жално попита Асгвайр, устните му предателски затрепериха. — Как да се покажа… ще ме спукат от подигравки… ще кажат, че след първия бой съм подвил опашка…
— Ти спаси един мъжки живот и не пожали себе си заради една женска чест, момче — поклати глава Вълкодав. — Ако за това ти се смеят, Боговете да простят на глупците… Аз се гордея, че се запознах с теб. И твоят баща ще е горд с толкова храбър и честен син. Хайде сега, качвай се.
Известно време Асгвайр зяпаше вянина безмълвен и стъписан. Как така — хем да си ял бой, хем да се гордееш с това?! Ще го проумееш, момче, отвърна му наум Вълкодав. По-късно.
Момчето унило оброни глава. Кимна. Няма да спори с прославен воин я! И въпреки това не изтрая, примоли се, почти със сълзи на очи:
— Исках да се уча от теб, Вълкодав…
Вянинът изсумтя:
— Имнахар също е добър боец; докато оздравее, учи се от него. Направи така, че да остане повече у вас. Кажи му, че аз му искам това като услуга.
За момента предложената утеха не изглеждаше кой знае колко обнадеждаваща, но Асгвайр обеща да постъпи, както му е казано. С обречено покорство седна до ранения в средата на мрежата.
Вилинът яхна своя симуран, даде мислена заповед… шесторката силни хвъркозвяра едновременно приклекнаха на задни лапи, а после стремително се втурнаха за къса засилка колкото им позволяваха вързаните към ремъците на седлата въжета, сетне се откъснаха от земята в единен скок. Дружен плясък на дузина широки криле завъртя вихрушки, които подеха във въздуха откъснати тревички, пясък, ситни бучици пръст и даже дребни камъчета, изровени от ноктестите лапи, а по езерото плъзнаха гъсти вълнички срещу онези от падащата вода.
— Майчице!… — изохка Асгвайр и се вкопчи в мрежата. Вълкодав се усмихна, присвивайки очи. Еврих вдигна лакът срещу прахта. А Имнахар дори не се разсъни.
Ездачът вилин се издигна подир плавно и предпазливо отдалечаващата се шесторка, като преди да полети след тях, описа кръг над поляната край езерото. Рижият красавец симуран внимателно гледаше хората с жълто-кафеникави кучешки очи и сумтеше. Вилинът вдигна ръка за сбогом. Вълкодав и Еврих отвърнаха със същото. Ездачът повече не се обърна. Колкото и прозрачен да бе планинският въздух, разстоянието полека-лека замъгли силуетите на отлитащите симурани, разпознаваеми от всякаква друга летяща живинка, освен когато не са твърде далеч… Седморката изви зад петносан със снегове скалист чукар и се разтвори в лъчите на вечерното слънце.