Вълкодав напрегна вътрешния си слух. Помнеше, че докато бе гост на Поднебесния народ след освобождаването си от каменоломната, доста трудно научи мислената реч. Спасителите му незлобиво го подкачаха за тромавите му опити да приема и предава слова без глас, по техния начин. Той си даваше сметка, че тогавашните му напъни напомнят естествения език на вилите точно толкова, колкото чуруликането на „говорещ“ скорец прилича на разумна човешка беседа. Виж, Еврих навярно би усвоил такова знание по-бързо и по-добре. Та той само за един ден започна да разбира какво се приказва край него!
Вълкодав само усещаше далечното мълчаливо присъствие на вилите. Ако ги повика или им поиска подкрепа — ще се отзоват. Но сами напразно не ще се натрапят…
— Вълкодав!… — неизвестно защо шепнешком промълви Еврих. — Тези… вили дали четат всякакви мисли? Не само които насочваш към тях, ами всичко, което ти е в ума?… Как тогава успяват помежду си…
— Не всичко — поклати глава вянинът. — Само което искаш сам да им кажеш.
— Да, разбирам…
Може би наистина разбираше. В действителност мислената реч изисква да проявиш повече строгост към себе си, отколкото при обикновения говор. Недобра мисъл се отправя къде по-лесно към събеседника, отколкото лоша дума. Разликата е като между дървен и боен меч в ръцете на некадърник. Не му хрумна по-добро сравнение.
Ето така става, рече си вянинът, загледан към простора, в който се стопиха крилатите песове. Лесно се свиква с лесното. Щом си силен, значи всичко ти е позволено. Започват да се замислят чак като се препънат, чак като попаднат на по-голям юнак. А не бива поначало да се разсъждава по този начин. И не защото изведнъж ще дойде някой и ще те накаже…
За това много пъти бе говорила майка му. Тогава беше момченце и още никой не го наричаше Вълкодав. Умни слова. Бедата е там, че смисълът им се постига след години блъскане, след като те поочука животът, след като се сдобиеш с излишни белези, след като проимаш бели коси и познаеш сърдечната болка… тогава се сещаш — ами че това са ми го казвали, ама откъде ум да чуя.
Еврих изглеждаше смазан и потресен от днешните събития. Ако Вълкодав намислеше да сподели с него разсъжденията си, сигурно този път не би го взел на присмех. Ала вянинът нямаше никакво желание да бърбори. Искаше само едно — да легне и да заспи, свит на кравай, направо върху тревата, още напоена с уютната и близка миризма на търкалялите се в нея симурани. Наложи му се да стегне волята си в юмрук, за да се разпаше, да остави колана и меча, да се съблече и да скочи в езерото. Трябваше да се измие. Де да можеше водата да го пречисти и по-навътре от кожата… Търкаше се не само със сапун, но загребваше и шепи пясък. Водата бе ледена. Отначало той настръхна, после престана да усеща, целият изтръпна.
— Ще настинеш! — разтревожи се от брега Еврих. — Пак ще те хване кашлица!…
Вълкодав даже не го погледна. Къпеше се близо до преливника, до самия край на каменната чаша, откъдето шуртеше водопадът. Нека по-бързо отнесе от него мръсотията; щом не става с душата, нека поне тялото стане чисто…
Докато вдигаше пръски и пръхтеше във вира, Вълкодав уж без причина се сети за разказите на Майка Кендарат за изваянията на Богиня Кан, поставени в нейните немногобройни храмове. Жрицата твърдеше, че Господарката на Любовта е изобразявана като прекрасна и помъдряла жена с милосърдно и проникващо в тежненията на хората лице. Статуите й винаги държали в шепи, сякаш протегнати към молещите се, едри скъпоценни камъни, шлифовани във вид на капки блестяща влага. Дали с това подканяли да си изплачеш болката като на майчин скут, да влееш сълзите си в общата съдина… или намеквали за обещание да утолят с целителна Обич духовната жажда… а може би значели пречистващо измиване — досущ както майката къпе младенеца си? Да, това планинско езерце с нещо напомняше на онази капка в исполинските длани…
Кан, Богинята на Луната, обича жадните духом. Вълкодав никога не бе отправял молитви към Нея.
Еврих се отчая да призовава варварина към здрав разум и се зае да разпали огън от сухи клони, които предвидливо бяха събрали още в полите на хребета. Вълкодав най-накрая излезе на брега — чист, а сколаса да изтърка и дрехите си. Разходи се гол, докато изсъхне под вечерния вятър. Беше вложил доста сила в къпането, едва не си смъкна кожата. Което бе за добро, навярно. Извади от канията бойния нож и начерта върху земята правилен кръг, който включи двете торби и тихо пукащия огън. Бе редно да чака отмъстителните души чак на третата нощ, но излишна предпазливост в подобни случаи никога не вреди, както се знае. Взе мокрите дрехи и започна да ги върти над пламъците. Повече се опушиха, отколкото изсъхнаха, огънят бе слаб, особено за кожените потури. Кръгът още оставаше незатворен. Еврих потопи котлето в езерото, после го окачи над въглените, хвърли вътре стиска дъхави корени да се разкиснат, разцепи миналогодишна зелка, купена от Бранох, сетне се разходи до отсрещния край на поляната и се върна с връзка див чесън.