— Ще ядеш ли? — за всеки случай попита той вянина.
Познаваше Вълкодав от три години и предполагаше какво ще чуе в отговор. И наистина, онзи само люшна отрицателно брадичка. Убиецът е нечист. Убиецът не смее да отправя зов към Боговете в кое да е светилище и да докосва жена, дори да му е съпруга. А също така — да споделя човешка храна. Още по-малко да я приема заедно с други хора…
— Когато уби Лъчезар, ти не отказа да хапнеш — почти жално рече Еврих. — И когато извършиха покушение срещу владетелката — също…
Вълкодав не помръдна. „Може и да съм ял“ — беше изписано на лицето му. И какво от това? Живота на болярин Лъчезар той взе на Божи съд, което по същество не би могло да се смята за убийство. Десницата му се водеше от Слънцето, Мълнията и Огъня. Самите Богове извършваха своя Съд — не е ли смешно след такова нещо да се плашиш от мъстта на някаква си нищожна душичка?… А пък когато изви врата на нападателя срещу кнесиня Еленя, изпълняваше дълга си на воин, бранеше господарката си. И я уварди. Морана Смърт тутакси завлече Своя поклонник в чертозите на Изподния свят. Но днешните убийства… или онова преди три години, когато бе тръгнал да довърши кунс Винитарий по прякор Людоеда… беше си нечисто дело. Предварително скроено и обмислено. Хладнокръвно. Без жал. Затова има от какво да се опасява. От какво ли не трябва да се пази сега…
Ала Вълкодав не промълви нищо, нямаше желание да обяснява разликите между едното и другото. Еврих сви рамене и си отряза комат хляб, като не спря да се озърта към вянина, докато разбъркваше манджата с дървена лъжица. Котлето закъкри и плъзна апетитен аромат. Зелето увря и арантянинът започна да се храни едва ли не с отвращение.
Истински се тревожеше за спътника си. Случвало се бе да му се иска жив да глътне досадния и лазещ по нервите варварин, дето бъкел не отбира от прекрасно и полезно. Вълкодав често го дразнеше до смърт със силата си, умножена по воинското майсторство — наука, към напредналите в която, защо да си криви душата, Еврих понякога изпитваше люта завист. В такива моменти даже си казваше, че Боговете от Небесната планина може първо да помислят кому да даряват подобен талант…
Обаче после изведнъж се оказваше, че Вълкодав не е неуязвим. Както сега, да речем. И тогава Еврих се стряскаше. От страх чак го избиваше пот.
Боеше се да не изгуби вянина.
В такива дни на драго сърце прощаваше на „варварина“ всичките му прегрешения към цивилизацията. Отдавна бяха заедно и беше виждал Вълкодав, както се казва, всякакъв. В това число и безпомощен, окървавен със собствената му кръв. И отлично знаеше, че хич не е безсмъртен. Еврих се проклинаше за дребнавите си и недостойни помисли, възникнали в спокойно време и породени от яд и раздразнение!…
Я стига, сряза се наум арантянинът. Предстои ни още много път. Длъжни сме да попаднем на другия край на света и да се върнем обратно, а аз, освен всичко друго, трябва и да напиша книга, която да не е срам за Силионската библиотека. Така че следващите пътешественици, стягайки се за поход, да си я поръчват — изписана с дребни букви, за удобство, да се побира в малка торба, също като тази, която си набавих — Салегриновото „Описание“. Така че, вместо да хленча, я да взема перото и мастилото…
Вълкодав се пресегна и с върха на ножа затвори предпазния кръг.
Два дни по-късно още нищо не се беше случило. Вянинът и арантянинът вървяха към далечната си цел, понякога почти наслуки следвайки едва забележима пътека, понякога — съвсем напряко, през чукари и гъсталаци. Наоколо преливаше от толкова красота, че Еврих често недоумяваше как може по тези места да не живее никой. Е, почти никой… Нима обяснението се крие в това, че тесните и дълбоки долини зиме потъват под дебел сняг, непроходим и коварен? Че и животинските пътечки се заледяват и никой човек не може да ги премине? Че бръснещият вятър убива катерачите по скалите, които сега с Вълкодав криво-ляво преодоляваха?… Не, не можеше да се съгласи с толкова просто обяснение.