Далеч по-убедително и правдиво звучеше даденото от Салегрин тълкуване на причините. Еврих не го домързя по време на една от почивките да прочете на глас пред Вълкодав изложението на книжника:
— „В дните на така наричаната Последна война, предизвикала гибелта на племена и цели държави, преминалите като порой завоевания нерядко подбуждали достойна за прискърбие междуособна вражда всред единни дотогава народи, въвлечени във въртопа на сраженията. Пътешественици, заслужаващи пълно доверие, посетили различни кътчета на света, ни разказват предания за вътрешни вражди, пламнали подир оттеглянето на чуждоземната войска… Така онези, когото преди общият враг сплотявал, се насъсквали един срещу друг и се биели яростно, така че предишните ужаси, вършени от чуждата армия помръквали. Затова някои страни, до време процъфтяващи и оживени, се превърнали в пущинаци, дори и съвсем обезлюдени. Като пример за това посочваме…“. Относно Засечния рид Салегрин тук ни дума не споменава, но ти какво мислиш, приятелю, имало ли е тук нещо такова?…
— Не знам — изръмжа Вълкодав. — Може и да е имало.
Еврих отначало се запали да подири незабавно потвърждения на думите на Салегрин и да открие нейде руини на селища, край които се въргалят пръснати неразядени накрайници на стрели, някои още забити в изгнилите греди на разпадналите се къщи. Няма по-добро начало за самостоятелен труд от доказване или опровергаване на изказани от древни мъдреци мнения!… Ала околностите попариха устрема му, навред всичко дишаше с толкова ликуващ живот, че Еврих постепенно охладня към идеята си. Колкото и да си повтаря човек, че истинският учен е безпристрастен свидетел, твърде жалка ще е радостта да намери белези за това, че даже всред пронизващата душата красота хора са убивали други хора… каквито и да са причините за войните им!
Нерядко мечтателният арантянин рееше поглед по зелените стръмнини, увенчани със синкаволилави гранитни зъбери, примижаваше, взирайки се в леденото сияние на далечни хребети, вслушваше се в звънливите, скачащи от скала на скала ручеи… и отново му се струваше, че си е у дома, в родния си свят, в който човеците нямат потребността да се пазят един от друг и да очакват от ближния подлост и удар в гърба. И ето само щом преминат тази гънка, ще видят мирно селце с кошери, кошари, с вирче пред обрасла с мъх воденица, пухкави кучета, които с приветлив лай тичат към гостите, чимове по покривите, любопитни деца, шарени гъски, клатушкащи се след важния и напет свой водач… А още по-добре — да се натъкнат на хижа или пещерна обител на свят мъдрец, оттеглил се от мирската суета в творческо отшелничество!…
… После обаче Еврих се сепваше и си припомняше къде се намира. Достатъчно е още една шайка като онези наемници да кръстосва планините, и тогава всички селца ще заиздигат по синорите бодливи огради, два-три човешки боя високи. И това биха го спретнали по-инатливите и храбрите, а повечето просто биха зарязали домовете си, за да потърсят сигурност зад стените на големите градове… А светите отшелници неслучайно обитават високите планински местности, известни като Твърдината, Резето, Заграден, Железен ключ… Така че нищо чудно наистина точно така да е станало преди два века. И Засечният рид е опустял, а като на всяко изоставено обиталище му се носи лоша слава, затова дори и знатните люде от съседните държави, солвянската и нарлакската, много рядко идват насам на лов…
Впрочем налагаше се да се любува и да разсъждава нарядко само когато успяваше да отклони очи от опасна урва под нозете и да въздъхне със стегнати от уплаха гърди. След случката с наемниците Вълкодав се разбърза, хукна като на пожар, а по тукашните пътеки той си крачеше така, както не всички нормални хора могат и по равен друм да вървят. Още към пладне на първия ден Еврих направо изплези език като куче и на няколко пъти бе на косъм да призове да вървят по-бавно или поне по-често да почиват. Само гордостта го караше да стиска зъби. Забиваше мрачен поглед между плешките на вянина, следваше го и го мразеше, като се чудеше как така вчера се е тревожел за този дивак. Щял да се поболее, как пък не! Нищо му няма! Надявай се ти нещо да му има, дрън-дрън…
За да изтрае, граматикът си избираше синееща отпред гърбица и мрачно си обещаваше, че ако не умре по пътя към нея, горе ще се просне непременно — изтощен до смърт. Ала нозете всеки път изпълняваха онова, от което се бояха очите. Еврих изкачваше набелязаното било, но не рухваше полумъртъв… а лепваше поглед в следващото.