Вечерта, щом Вълкодав се взря в небето и хареса за нощувка каменисто равно местенце под надвиснала скала, младият учен се намираше в състояние на животинско безразличие. Нито храната, нито топлината от огъня заслужаваха да помръдне заради тях. Еврих даже наруши навика си да съблича връхните дрехи, не се зави с одеяло. Друсна се върху коравия чакъл, прегърна торбата си и заспа мигновено. О, Богове от Небесната планина!… А той смяташе себе си за издръжлив и здрав млад мъж, и, в името на Пратеника, не без известни основания. Сам се натисна за това пътешествие с Вълкодав, който…
Вянинът го събуди, когато вече се беше смрачило. Еврих някак си разлепи тежките си клепачи и видя, че под скалата е провесено платнище, друго е постлано отдолу, а на точното място, така че да топли, без да опушва силно, мъждука огън в кръг от наредени камъчета. Обонянието на измъчения граматик бе докоснато от миризма на гореща гозба и стомахът му веднага закъркори в гладни гърчове. Вълкодав клечеше до Еврих, подаваше му комат хляб, лъжица, луковица и котлето. Не му се присмя.
На развиделяване откъм морето плъзнаха сиви разрешени облаци, напращели от дъжд. Те захлупваха брега и опираха в отвесната стена на далечния хребет. Там засядаха и започваха да се въртят на място, като полека се стичаха през превалите. Зиморничавото утро се разгоря неохотно, сякаш не за цъфтящ пролетен ден, а за късна есен. Облаците приличаха на мръсносиви валма току-що остригана вълна, закачаха се с мокрите си космалаци за чукарите и пускаха надолу езици от мъгла. Плътната й пелена скоро обви всичко навред, тежките й воали се утаяваха като нежни сребристи перли по косите и дрехите. От време на време се сещаше да ръси нещо като дъжд.
Потъмнели от влага скали и мълчаливи, наежени дървета едва надзъртаха през въздушното мляко. Еврих подаде нос изпод одеялото, огледа се и изпита с нищо несравнимо облекчение. Подир вчерашните усилия всяка жилка в тялото му плачеше, дори между ребрата го пробождаше, макар да не бе местил камъни. Ала по всичко личеше, че днес ще падне почивка. Здравомислещите люде мирно остават да седят там, където ги е заварило подобно лошо време. Инак като нищо си се изгубил още на първия сипей. Или ще се хързулнеш по недостопен сняг и ще паднеш в някоя урва. Младият арантянин щастливо се усмихна и отново притвори клепачи — имаше недосънувани сънища…
— Измъквай се — каза Вълкодав. Появи се от другата страна на навеса, носеше котлето, пълно с бистра вода от ручея. Окачи съдинката на пръта и се зае да съживи огъня.
— Ще се изгубим! — простена Еврих. Само от мисълта за продължение на вчерашното изтезание очите му се насълзиха. Забрави гордостта си. — Нищо не се вижда!… — възкликна негодуващо.
Вълкодав отрече:
— Какво има да се гледа… Знам пътя. Вилите ми го показаха — поясни той.
Прилепчо надникна от пазвата на вянина, сладко се прозя и се скри обратно на топло. Еврих отчаяно завидя на безгрижната животинка, която имаше съвсем малко важни дела в живота — да си напълни стомахчето с нещо вкусно, да се наиграе до насита, да намери хубаво местенце за спане, а от време на време и да срещне в гората весела приятелка, хвъркатка като него… Понякога, когато ставаше съвсем нетърпимо, Еврих копнееше да бъде на мястото на това създание, необременено с голям разум, а значи и с тъга и грижи, които същият този разум носи. Граматикът скръцна със зъби и изпълзя от гнездото си навън, в подгизналия от влага студ. Гадно. Безполезно бе да спори със спътника си.
През целия ден, също като предишния, вървяха, вървяха, вървяха… Еврих разглеждаше торбата на гърба на Вълкодав и мрачно си мислеше: Аз пък съм по-умният! Аз съм учен. Моя книга вече се пази в хранилищата на Силионската библиотека, хората я четат. Ще напиша и втора, стига този… този… този тип да не ме умори. Я го вижте само… много важен… само да се бие знае…
При това младият арантянин съвсем ясно съзнаваше, че сам си е виновен. Никой не го караше да се натрапва на Вълкодав за пътешествие, което вянинът възнамеряваше да предприеме сам. Затова нямаше за какво да мърмори. Обстоятелствата са такива, че изискват не познания на мъдрец, а по-скоро опит на воин и животинска издръжливост, която позволява да крачиш денонощие след денонощие. Тъкмо тези способности в пълна мяра са присъщи на един тъп, недоразвит варварин. И тъкмо те не приличат нему, без съмнение най-добрия възпитаник на Силион…
Освен това Еврих имаше едно наум, че ако някой изведнъж ги нападне, самият той ще го разбере едва когато Вълкодав грабне меча си и започне да се отбранява. А учения си спътник сигурно ще хвърли като парцал зад гърба си със свободната си ръка. За да не му се мотае в краката и да не погине от първия удар…