Разбира се, и двамата трябва да си държат очите отворени на четири и да се ослушват. Но Еврих скоро дотолкова капна, че предостави задължението да внимава на спътника си. Беше му станало все едно за всичко. Помнеше единствено, че трябва да ВЪРВИ. По възможност, без да изостава от варварина. Останалото — кучета го яли.
О, Богове от Небесната планина!…
Грубият вянин просто си крачеше ли, крачеше. Мълком. И без залък в устата от онзи ден.
А през това време, сякаш за капак на всичките нещастия, губещата се под нозете им пътека се размекна от бавния дъждец. Не беше само кал — коварните камъни тъкмо това и чакаха — да ги настъпиш, за да се килнат, хлъзнат, потънат, така че да се спънеш, да цопнеш на колене и да се изцапаш, че и в гиздавите кожени ботуши кал да влезе. При всяко такова падане Еврих се изправяше с голяма неохота, използвайки благовидна причина да си поеме дъх. Днес не виждаше високи била, към които да се стреми, за да падне горе и да пукне на място. Щом си набележеше някоя скала, тя или се скриваше зад платнището на мъглата, или изникваше друга, толкова подобна на първата, че граматикът се объркваше.
По пладне, когато спряха за отдих край малък ручей, глухата сръдня на Еврих прерасна в кръвожадна ненавист. Сега знаеше абсолютно точно, че вянинът се гаври с него, преднамерено го унижава. Иначе защо ще бърза толкоз? Кой демон ги гони, а?… Да не би да закъсняват за среща?… С една дума — варварин! Дивак!
Злобата помогна да пришпори не само тялото. Преодолявайки няколкото сетни изкачвания и спускания, Еврих караше изтощения си разум да се труди, като подбира и съчетава достойни слова. Вярно, след като му се удаде да седне и да протегне отекли нозе, тези думи някак от само себе си помръкнаха и увяхнаха, смени ги задгробна тъга, че съвсем скоро ще се наложи пак да става и да върви…
Вълкодав загреба вода от ручея, домъкна от нейде дълъг рухнал дънер и започна да го обхожда с брадвичката, остъргвайки гнилата влажна дървесина, за да оголи сухата сърцевина. Еврих го следеше безразлично какво прави. После постепенно схвана, че щом вянинът гласи огън, значи най-високите превали без гори са останали най-сетне зад гърба им. Ала не намери сили да се зарадва на това.
Вянинът откачи кипналото котле, извади хляб, намаза дебело краешника с топена сланина от глинено гърненце, натроши отгоре половин глава лук и поднесе творението си на Еврих. Лицето на арантянина бе посивяло, изпито, но зелените му очи святкаха непокорно и гневно. Ако вянинът не бе решил да устроят тоя бивак, граматикът просто би паднал и заспал под ръмежа от ниското небе. Вълкодав усети, че Еврих жадува да го удуши, но още повече би искал да пречука себе си, задето така се е размекнал. Ученият намръщен взе хляба и започна да дъвче с усилие, като преглъщаше с помощта на горещата вода направо от котлето. Отначало отпиваше с отвращение, после — с видимо удоволствие. Злобата във взора му постепенно гаснеше.
— Накъде препускаме така… — рече той дрезгаво накрая, облизвайки устни и обирайки от дланта си и последната троха.
Вълкодав сви рамене:
— Ако днес се доберем до реката, утре вече сме в Нарлак. Хора… село…
Еврих мрачно се осведоми:
— Там да не те чака някоя булка? Втурнал си се… като нетърпелив младоженец…
Вянинът нито се усмихна, нито се смръщи. Приглади косите си и твърдата като четка брада, после изтърси обратната вода от ръката си. Не желаеше да дава обяснения и си затрая, както винаги.
Реката имаше красиво име — Ренна. Носеше водите си от североизток, събирайки стотици планински поточета, извиращи благодарение на вечните ледници. В горното си течение тя чевръсто скачаше от скала на скала, но в равнината, както на много други планински реки, движението й бе забавено. Нахлувайки в широката долина, отделяща Засечния рид от хълмовете на северен Нарлак, Ренна бързо изгуби дивата си хубост и размах и се разтече на десетки плитки ръкави. Понякога тези потоци съвсем се губеха под керемидените наноси, мудно проправяйки си път към вече недалечното море. Двата края на долината бяха гъсто обрасли с ракита и тръстики, в ленивата вода на вировете шляпаха жаби, плуваха от бряг към бряг смокове. Ала в средата на равнината, върху довлечения ръждив чакъл, не се забелязваше нито едно храстче, камо ли върбалаци. И вещ човек от пръв поглед разбираше, че обикновено сънливата Ренна понявга бива страшна.