Няколко пъти през лятото се случваше от Залезното море да долети въртелив стълбовиден вихър. Хората знаеха, че това е древният Змей, съучастникът на Тъмните Богове, който се мъчи да придобие плът. Насмуква морска солена вода и яростно се втурва към планините, ала неизменно си разпорва търбуха в острите чукари, пада долу и се пръска на парченца в коравите скали. Тогава небесната твърд се продънваше, отгоре плющеше и шибаше такъв порой, сякаш настъпваше потоп, а кротката Ренна се отърсваше от съня си и се превръщаше в бесен поток. Търкаляше цели канари, като за забава отнасяше изтръгнати с корен дървета и с рев млатеше бреговете си с жълтеникави разпенени вълни. В такива дни от високите приморски скали отчетливо се забелязваше мътната речна струя, белязала зеленикавосиньото море на половин верста навътре с кална резка.
А сетне водата, донесена в корема на лакомия Змей, секваше, а Ренна отново утихваше смирена. Пак цъфтяха глухарчета покрай течната й снага, крещяха жаби, кланяха се над вировете върби, пораснали на безопасна височина покрай стръмните откоси, плакнеха наново поникналите на мястото на пречупените клони…
Тази вечер Ренна беше спокойна. Заек би я прекосил, без да си намокри лапите, камо ли човек — само малко да покриволичи по наносните езици. Пробивайки си път подир Вълкодав през върбалака, Еврих прескочи тясното ръкавче и скърцането на чакъла под ботушите му се счу като приветствие с фанфари. Той издаяни. Устоя. Издържа. На онзи бряг е почивката…
Даже си каза, че би могъл да върви още и още. Не сме кекави, я! Не била чак толкова страшна тази гонка, неизвестно защо устроена от варварина! Затова пък ще има какво да си припомня — със заслужена гордост…
С тази мисъл граматикът захлупи очи и се свлече върху постелята от дребни огладени камъчета, загубил свяст. Така става, когато се държиш в юмрука на волята, стискаш зъби, а после разхлабиш мъртвата хватка изведнъж.
Дойде на себе си бързо. И преди да е отворил очи, усети, че се поклаща като в люлка. Чувстваше и движение, при което няма нужда да си мърда краката. Чудно… Нозете висяха, без да докосват земята. Еврих вдигна клепачи и през миглите си различи нечие рамо под влажна кожа на куртка. На рамото, пристегнато от платнен ремък на торба, седеше недоволно накокошинен Прилепчо. Очичките на животинчето слабо светеха в гъстеещия сумрак като две сребърни въгленчета. Нагоре следваше познатата русокоса глава, тъмна от дъжда. Още по-нагоре плуваше мокро сиво небе, а нейде долу равномерно поскърцваше и жвакаше наносен пясък. Еврих шавна и разбра, че Вълкодав го носи на ръце. Задуши се от обида, понечи да се освободи:
— Пусни ме!…
И се изуми, когато вянинът се усмихна. Усмивката бе гузна. Той каза:
— Добре де… Утре можеш да спиш чак до вечерта…
Еврих размисли да се дърпа и оскърбено притихна. После пресметна наум ширината на руслото, спомни си за дъждеца, упорито ръмял цял ден и малко се поизплаши. Ами ако сега от изворите се е втурнала насъбралата се вода?! Като ги завлечеее!… Той косо се озърна, прецени нивото в поредния подминаван вир и се убеди, че се тревожи нахалост.
И наистина, Вълкодав се добра до отсрещния бряг без никакви премеждия. И там, като изкатери стръмното, облизано от наводненията, спря на малка уютна полянка, обрамчена от пухкави плачещи върби. В средата се виждаше пясъчна плешивина. Тъкмо за огнище.
Вълкодав постави Еврих на крака, той пристъпи колебливо и с отвращение усети, че нозете му треперят и се подгъват. Вянинът стовари на земята двете торби, измъкна брадвата от калъфа и посъветва спътника си:
— Хапни си сладкиш.
— Какво…?
— Сладкиш — повтори Вълкодав. И потъна между дърветата да търси сухи клони. Прилепчо, чучнат върху едната торба, врътна носле насам-натам, подвоуми се и разпери черни крилца — стрелна се подир приятеля си. Еврих реши да последва съвета на варварина, изрови от торбата си меден сладкиш, опечен от Ниилит за из път, и задъвка на сухо. Жадуваше да седне, а най-добре — да легне, и ако е възможно, никога повече да не стане. Надви желанието си, не за първи път през изминалите два дни и, Боговете от Небесната планина са му свидетели, не за последен. Вълкодав се бавеше и Еврих тромаво се зае с устройване на бивака. Вянинът държеше прътите вързани към торбата си, а колчетата бяха в платнището, което граматикът измъкна отвътре. Проклетите колчета се заинатиха, закачиха се в другия багаж. Еврих бутна торбата да я помести… и едва възпря злите сълзи на завист и унижение. Торбата на проклетия варварин беше два пъти по-тежка от неговата и това магаре през цялото време я бе мъкнало, без да гъкне!…
Можеше да изравни заслугите поне донякъде само по един начин.