Когато Вълкодав се върна с наръч дърва, Еврих го чакаше с пълно котле, в което плуваше всичко нужно за хубава чорба — най-вече парче сушено месо и последните зелеви листа. Под сянката на върбите се кипреше като за показно опънатото платнище, а под него — готови постелки. Краката на граматика, между другото, вече не трепереха.
Вълкодав разпали огъня. Хвърли кос поглед към бързо потъмняващото небе и, също като вчера и онзи ден, затвори бивака с предпазен кръг, ала този път го направи троен и не само с ножа си. Първия, най-големия, отбеляза с брадвичката. Втория очерта с горяща главня. Третия, вътрешния, прокара с острието на Слънчев пламък, след като със съсък го измъкна от ножницата…
Еврих го наблюдаваше със слабо недоумение, погълнат от унищожаването на чорбата. Беше станала гъста и вкусна, арантянинът не я изчака да изстине, от нея измъченото му тяло се изпълни с приятна сънливост. Граматикът нямаше сили да прояви интерес, пък и доста смътно си представяше повелите на вянската вяра — според него чисто суеверие — и отчасти за тази му неосведоменост бе виновен самият Вълкодав. Трудно някой успяваше да го накара да разказва, даже и Тилорн…
Сещайки се за Тилорн, Еврих изпита неясно безпокойство, това леко го ободри, ала тревожно, заплашително. Арантянинът се помъчи да се съсредоточи… и се наежи. Господарят на световете да ме порази, пламна трескава мисъл, та Тилорн нещо беше споменавал за предпазните кръгове… Третата нощ. Да де, третата. Е, и? След нея вяните май пак си сплитат косите и вече не се опасяват от отмъстителните духове на погубените от тях хора… Отмъстителните, насилствено изтръгнати от плътта души…
О, небеса! Вече с откровен страх граматикът продължи да следи действията на спътника си, на езика му пареше да попита, но се боеше да не получи отговора, който никак не би му харесал.
Суеверия са, нали?…
Вълкодав довърши кръговете и преспокойно се настани пак до огъня. Прилепчо скочи от рамото му и кацна на коляното, по-близо до топлината, протегна мокри крилца. Вянинът, сякаш замислен за нещо далечно, погали с пръст животинчето, погъделичка го по черното коремче. Прилепчо отвърна с кучешка зъбата усмивка, мъничката му паст с иглени зъбки тутакси зина в прозявка. Дребничкият хвъркатко се притисна с гръбче към дланта на другаря си и примижа. Ярко светещите му очички за малко угаснаха. Устните на Вълкодав трепнаха в усмивка.
И в този момент Еврих си спомни разказите на Тилорн. За същата тази трета нощ. Третата, броена от опожаряването на замъка на Людоеда. Че едва не загинали всички, настигнати от духовете на убитите от оръжието на вянина и изгорелите в огъня, подпален от неговата ръка…
И това НЕ БЯХА суеверия!
— Вълкодав!… — с отпаднал глас промълви граматикът. Онзи вдигна глава, мръдна вежда: казвай. Еврих преглътна и със стегнато гърло занарежда несвързано: — Ти… ония шестимата… те какво, днес ли трябва да…?
Раменете на вянина някак зиморничаво се свиха.
— Защо да трябва… — рече той. Еврих продължи да го боде с очи и Вълкодав се ухили криво, кимна към изстиващото котле, което арантянинът неволно бе прегърнал: — Ти яж, докато не е хванало ледена коричка…
Еврих потрепери и захапа лъжицата. И какво ядене може да му върви на човек, след като е станало дума за неупокоени мъртъвци!… Нищо подобно. Оказа се, че върви. Гладният стомах нехаеше за грижите на разума, изискваше си своето — да го напълнят.
— Значи заради това толкова бързахме?… — промълви между две кусвания той и задъвка остатъка от хляба и лука. Вълкодав пак кимна и рече:
— Ако вярно съм разбрал, нейде тук има пътечка, по която до реката идват хора от селото. Утре по пладне…
Не довърши. Не искаше да довършва наченатите думи. Момъкът току-виж се стреснал и направил куп щуротии, ако направо му каже, че е напълно възможно утре да му се наложи да търси нарлакското селище… сам.
Да, вянинът твърдо вярваше в могъществото на тройния кръг, очертан в името на Слънцето, Мълнията и Огъня. Брадвата, секирата е свещеното оръжие на Бога на Бурята. Разжарената главня — то е ясно. А мечът на Вълкодав се наричаше Слънчев пламък. Нима не ще го опазят?… Или — за какво им е да го вардят… Кого ще вардят — един злодей, сътворил грях. Няма значение с умисъл или неволно — грехът си е грях.
— Ти си начертай още един кръг, около себе си. За по-сигурно — рече той на Еврих. — Да не стане беля…
— Няма! — начумери се арантянинът. — Заедно сме!…
— Напразно — спокойно каза Вълкодав. — Глупаво.
Еврих поразмисли и се засрами. Вече разбираше всичко докрай. Изобщо и помисъл не е имал вянинът да унижава учения си спътник, да му показва колко е по-силен от него. Поне един от двамата бе ДЛЪЖЕН да достигне Нарлак. Да бъде сред хора. Да върви към град Кондар, откъдето кораби поемат отвъд морето…