Превъзмогвайки гордостта си, Еврих взе горяща вейка от огъня и очерта кръг. Живите въглени недоволно съскаха при допира с влажната пръст и мократа трева. Еврих затвори кръга и чак тогава съобрази, че се е оградил от постелята, на всичко отгоре се налагаше да седи свит, протегнатите нозе биха се подали извън предпазеното място. Не ще може дори да подхранва огъня с дърва… Подсмихна се мрачно. Нима Вълкодав си въобразява, че ще го остави сам да се оправя?! След като и осакатеният и незрящ Тилорн беше грабнал смешното си орехово копие!
Много си смел, много — прозвуча дълбоко в ума му сякаш нечий чужд, присмехулен глас. Много смел. Само че не всички страхове си виждал, затова не се хвали предварително…
Еврих се насили да изчегърта котлето до сухо с последния залък и остави съдинката на земята.
— И сега какво?… — попита с надеждата, че гласът му не трепери от вълнение.
— Нищо — отвърна Вълкодав.
Еврих стисна юмруци:
— В името на репеите, закачили се към роклята на Най-прекрасната, варварино! Ако доживеем до заранта, ще ти откъсна главата, вянино!…
Вълкодав седеше с лице към реката — предполагаше, че духовете на сразените насилници ще довтасат откъм планината. Защото именно в сърцето на Засечния рид бе оставил да лежат непогребаните им трупове. Птици и зверове навярно вече са се погрижили за мършата им. Пък и злите сили, както е известно, най-често идват именно от север…
Той си помисли и за това, което можеше да се случи през тази нощ. Щеше да стане това, което трябваше да стане — шест възмутени души ще изтръгнат неговата собствена, за да я завлекат… къде?
Наемниците принадлежаха към различни племена. Народът на всеки от тях имаше своите Небеса и своята Преизподня. Вянският Изподен свят също не би се наредил сред гостоприемните места. Люта тъма и лют мраз очакваха там всеки злодей. Вълкодав въздъхна и си рече, че навярно ще затъжат Сивите песове, задето не е попаднал при тях, на зелените поляни на Острова на Живота. Е, мнозина от тях сигурно са се завърнали в този свят, защото Вълкодав бе отмъстил за тях. Ала родителите му… кой знае защо не спираше да му се привижда, че майка му и баща му все още витаят ТАМ, наблюдават деянията на сина си, гледат го през седемте прозрачни небеса и бленуват да го прегърнат…
Глас го стресна, но съвсем не от предвидената посока:
— Май не ми се радваш, момко?
Вълкодав се извърна светкавично, но стрелналата се към меча ръка спря насред път. Зад външния кръг стоеше ниска беловласа жена, облечена в сиви вълнени шалвари и синьо подплатено елече. Стоеше напето и с насмешлив укор разглеждаше вянина, склонила глава към мършавото си рамо.
Еврих, който се унасяше, подскочи стреснато и видя, че спътникът му се изправя и тръгва към ръба на светлината, където зад кръга се диплеха плътни валма мъгла.
— Господарке!… — дрезгаво проговори Вълкодав. — Майко Кендарат!…
Съдейки по всичко, вянинът сам, по собствена воля се гласеше да пристъпи отвъд трите защитни кръга, където го дебнеха… Но с кого говори? Еврих не чуваше друг глас, освен този на варварина. Въпреки това очевидно се водеше беседа. И да, едно от парчетата мъгла, точно пред Вълкодав, не се отнасяше встрани като останалите. Дори комай се оформяше в човешка фигура. Косите на арантянина настръхнаха. Някой подмамваше спътника му в капан.
— Стой!… — изкрещя той, скочи на крака и без да се замисли, наруши собствения си предпазен кръг. — Спри се, дивако!…
Той настигна Вълкодав и го сграбчи за ръкава, като много добре разбираше, че не би могъл да го задържи. Успя да си представи какво ще сполети него самия, след като спътникът му прекрачи и трите начертани линии и крехката граница бъде нарушена… А той, Еврих, дори не бе докосвал с пръст убитите от вянина насилници! Нима те и него ще… ох…
Въпреки това не възнамеряваше да изоставя другаря си.
— Не излизай от кръга, чедо — каза Кан-Кендарат. — Няма защо!
И тя вдигна ръка с длан, обърната към него. Движението й бе заредено с удивителна сила. Еврих отново не чуваше гласа и не бе наясно с кого точно приказва Вълкодав. Ала усещаше… присъствие. Отначало то го зашемети и стресна с мощта си. Чак след малко проумя, че присъствието е благо. И при все това — плашещо…
Вълкодав спря. Изтръгна ръката си от хватката на Еврих и коленичи пред жената.
— Не се пазех от теб, Майко Кендарат — промълви той глухо. — Само че… не предполагах… че си завършила земния си път…