Той бе съвсем наясно, че белокосата му наставница е тук не в плътта си.
— Не съм го завършила — подсмихна се тя. — Ала ако всички мои ученици почнат да постъпват като теб, тогава наистина ще се моля странството ми да приключи най-сетне!
Вълкодав премълча.
— Ти отново чакаш да те застигнат духовете на убитите от теб — продължи жрицата на Богиня Кан. — Даже мен помисли за отмъстител! Не бой се, те няма да дойдат… — Вълкодав вдигна глава и тя поясни: — Бе им позволено да придобият онова послесмъртие, което са заслужили. А ти…
— Те вършеха зло — каза Вълкодав.
— Вярно е — съгласи се Майка Кендарат. — Вършеха. Мислиш ли, че ТИ си направил добро? Убил си ги. Прекъснал си нишките на шест живота. Защо?
Вълкодав се заинати:
— Те вършеха зло.
— Затуй — кимна жрицата — ти постъпи по най-лесния начин. Просто ги уби, без много разправии. Горд ли си с това?
— Съжалявам — рече Вълкодав, — че не разпитах четвъртия по ред мой съперник, откъде знае някои тайни на кан-киро. И що за Наставник на воини се е пръкнал отвъд морето в Тин-Вилена…
На Еврих му се стори, че неподвижното преждено валмо мъгла с бегли очертания на човек потръпна. Едва-едва.
Вълкодав пък видя сянката, преминала през лицето на Майка Кендарат. Навярно и тя вече бе уведомена за станалата беля — божественото Изкуство беше попаднало в лоши, мръсни ръце. Ала каза съвсем друго:
— Жалиш не за убийството, а задето не си накарал клетия младеж да говори? Наистина ли би го изтезавал?…
От пронизващия взор на кафявите очи на Кан-Кендарат нямаше къде да се избяга. Вълкодав призна неохотно:
— Бих. След като има заради какво, защо не.
Китката на жрицата отново литна нагоре в жест на гняв и отвращение… Еврих почувства как го лъхна жар сякаш от пещ. По-късно щеше да разпита Вълкодав и не изпита и капчица съмнение в способността на незримата му събеседница да катурне от десет крачки само с помръдване на ръката дървено трупче от пейка, както правеше Тилорн.
— Не говори така, инак съвсем ще се отрека от теб! — възкликна Майка Кендарат. — Ти възнамеряваш утре да спреш в нарлакско село? А не те ли е страх, че първият срещнат там може да е някоя почтена жена, която ще те попита дали не си срещал по пътеките на Засечния рид младите й синове? Те, ще каже, служеха като наемни воини, обещаха напролет да си дойдат у дома…
— Всеки душегуб си има майка — възрази остро Вълкодав. — Дай тогава да не ги наказваме изобщо, така ли?…
— А кого си наказал? — учуди се безплътната гостенка. — Ти просто потвърди, че те бива повече от мнозина да се сражаваш. И толкоз!
— Хубаво — рече Вълкодав, — следващите злосторници просто ще ги пусна по живо по здраво, нека си насилват на воля. Това ли искаш?
Жрицата поклати глава — бавно, с укор и печал.
— Нищо не си разбрал, чедо — промълви тя. — Аз само те побутвах към осъзнаване, че щом си се намесил в чужда участ, трябва да стигнеш докрай. Щом си избрал да наказваш, трябвало е да накараш тези хора да разберат какво злодеяние са извършили. Нима би имало по-страшно възмездие при това положение? На мен не ми хрумва. Ти, ако ти се блъска главата — заповядай. Само че, намесвайки се в чужд живот, ти не пожела да въздадеш истинско наказание, защото би ти коствало част от твоя собствен живот. Може би дори — целият. Ти не поиска да сториш това. Предпочете да ги убиеш. За по-лесно.
Вълкодав стоеше на колене с наведена глава. Мислеше си: Тя има право. Онези шестимата, докато ги убивах един по един, надали са се разкайвали за деянието си. И да съм ги принудил за нещо да съжаляват, то е било, че са се оказали по-слаби от мен. За нищо друго срам не ги хвана… Тя е права.
Въпреки това нещо в него се съпротивляваше, отказваше да заеме страната на дребничката жрица. Да, тя е достигнала духовни висини, за които не съм достоен дори да мечтая. Само че у нас като заловят насилник, просто му разпорват корема, защото така се пада на мерзавеца, защото аз, Вълкодав, го смятам за правилно и, хайде, не добро, но в никакъв случай не е ЗЛО. Възмездие. За мен негодникът е престъпник, мръсен насилник на жени. За нея — нещастен юноша, когото трябва да съжалявам. Ами, съжалявам го. Съжалявам, че се е родил. Няма право да живее, след като върши зло. А тя е готова да пропилее остатъка от живота си, за да обърне изрода на праведен път…
Прилепчо кръжеше във въздуха около темето на приятеля си и пищеше тревожно.
— Значи си решил, че можеш да оценяваш кой заслужава да живее и кой не? — попита Майка Кендарат.
— Не зная — забил поглед в земята, отвърна Вълкодав. — Зная само, че те вършеха мерзости. Повече няма да го правят.