Клетият коптор комай помнеше не само Последната война, но и самата Велика Нощ. Покривът едва се издигаше над осеяната с бабуни и къртичини земя. Отдалеч повече мязаше на весело зелено хълмче, ала отблизо се виждаха парчета мръсна брезова кора да стърчат изпод чимовете, а тук-там зееха дупки… и въобще, по-добре да не ти хрумва да се разтъпчеш отгоре, току-виж си се продънил. През дупките се изнизваше рехав дим от едва мъждукащо огнище. Вълкодав вече знаеше какво ще завари вътре. Покрити с плесен стени, влажен под с купчинки гниеща слама… и, то се знае, нито коричка за ядене. Няма пушени бутове да висят на куки от мертеците, нито плитки румен лук, нито дъхава погача в пешкир. Най-много — пукнато гърне с водниста каша, самотно кацнало над мъждиво огнище от зле изпечена глина…
И що за народ са тия нарлаки, за кой ли път с отвращение си каза вянинът. Каменни градове строили! Юнаци. Да зарежат безпомощна вдовица сама в такава мизерия!…
— Как да те наричаме, почитаема госпожо? — попита Еврих пътьом.
Тя ласкаво го погледна и рече с усмивка:
— Тук ми викат Лудата Сигина.
Вълкодав само въздъхна наум. Свирепото напрежение, преживяно на хълма, още го стягаше отвътре. Лудата!… Работата излизаше по-дебела, отколкото смееше да предполага.
— Ти не приличаш на безумна, госпожо — предпазливо поде Еврих. — Ако питат мен, признавам, че водиш беседата мъдро и достойно…
— Когато дойдох тук да чакам синовете си, тогава те… — Сигина посочи с кимване на глава към селото, — … те тутакси ме нарекоха луда, право в очите. Вярно, отначало ми даваха храна и ми помогнаха да направя къщата, но… понеже не умея да ходя боса по сняг или въглени, не бърборя загадъчни слова, каквито хората очакват да бълва един заздрачен разсъдък, се отдръпнаха от мен… А аз просто чакам синовете си.
— Отдавна ли са те напуснали децата ти, госпожо? — запита Еврих.
Тя безметежно се усмихна и рече:
— Не помня. Нима това е толкова важно?
Близо до землянката имаше малък бостан, от който Сигина, очевидно, се препитаваше, освен ако милосърдните селяни не й даваха нещичко отгоре. Прекопаното място наистина не беше голямо — колко ли земя може да гледа самотна, вече немлада жена?… Пък и щом поне половината от всеки свой ден тя прекарваше на хълма в очакване на отдавна пропадналите си момчета… Вълкодав даже се усъмни дали тя изобщо има деца.
Сигина първа слезе към вратичката по почти изтритите от дъжда пръстени стъпала и странниците я последваха. Вълкодав, както повеляваше приличието, се поклони към прага и чак тогава го престъпи. Очакванията му се сбъднаха. Единствената разлика се състоеше в липсата на гърне; вместо него над огнището висеше на окадена верига поочукан котел. Висеше криво, на една страна, така че да не се изсипе варивото през проядена от ръжда дупка…
Прилепчо кихна, изпърха от рамото на вянина и неделикатно изхвръкна навън. Обиталището не му хареса. Че и кой ли би го харесал…
— Ако ни позволиш, ще останем няколко дни, почитаема Сигина — рече Вълкодав. — Няма да те притесним.
Връщаше се от брега на реката с доста дебел дънер на рамо. Беше не само дебел, но и пресен — убито и влачено от стремглавата Ренна при последния й разлив дърво. Вянинът смяташе, че от него ще станат добри дъски. Реката прояви голяма милост. Подари му още два добри ствола с останки от дебели клони тъкмо на нужната височина. Тях Вълкодав нямаше да цепи на дъски, а възнамеряваше да ги постави за подпори на покрива на землянката на Лудата Сигина. Попадна насред плитчината и на две одрани в каменистото дъно, но напълно здрави трупи, вярно, бая подгизнали. Едното дърво можеше да влезе в работа, бе широко, ала сам не се наемаше да го мъкне. Но ако впрегне и Еврих, после ще го поосече с брадвата и ще издълбае хубави стъпала — дълго няма да се износи такава стълбичка за входната врата. Няма да се износи чак до деня, в който синовете на Сигина току-виж наистина се завърнали…
Грапавият дънер жулеше раменете, пладнешкото слънце жареше изпотения гръб, но Вълкодав стъпваше с леко сърце. Горе-долу така се беше чувствал в Бяла вода, докато строеше своята си къща. Свято дело — къща да вдигаш. Хубава, голяма къща. Под могъщи стари борове, раснали на воля. Споменът бе приятен. Споменът за дома, където го чакат. Побелелият Варох със славния му внук Зуйко. И, то се знае, Тилорн и Ниилит…
Сигина май наистина бе безумна. Тиха луда. Съплеменниците на Вълкодав наричаха такива като нея блажени. Тя не се търкаляше в припадък, не си говореше сама, не тичаше гола. Само стоеше на хълма и се взираше дали не идват от далечен край нейните синове. Навярно ги е погребала още като младенци. А комай изобщо не ги е раждала. Вянинът подозираше, че това никак не е по нрава на обитателите на селото. Хората не харесват някой да се държи странно. Не обичат някой да не е като всички други. Хората почват да се замислят от кои Богове е дадена тази чудатост, дали от Светлите или от Тъмните?… Ала, от друга страна, защо една безобидна жена да не си измисли красавци синове и да ги чака — кротко и търпеливо, без никому да пречи? Нима това е чак толкова лошо?… На кого пречи с това си чакане!