Ако още бе имало по белия свят жив род на Сивите песове и ако клетата помрачена Сигина, посветената на вечното очакване дъщеря на неведом народ, случайно би се появила край селищата им, те със сигурност биха й дали подслон. Много ли място ще заеме тази жена? Да не би да открадне топлината на общото огнище? Да не би да изтърка дъбовото дюшеме в общинната къща с нозете си? Или от сядане пейките ще строши? Да не би да яде като хала, че да остави гладно дружното семейство, което я е приютило?… Винаги има одър, пейка и паница в повече. И нека си ходи колкото й душа иска да чака синовете си — ако ще на брега на Светин, ако ще — на близката ливада.
Да. Стига нейде по белия свят да живееха още Сивите песове…
Както Вълкодав предположи, в жалката землянка с трън да влачиш, нямаше какво да закачиш. И с храната бе зле, даже не миришеше на такава. Е, ако не броим малкото каша от по-ланшен ечемик, а туй си е конски зоб, не човешко ядене. Ала това не бе беда — поправимо е. Пътешествениците се канеха да купят в Кондар място на кораб, за да прекосят с него морето, и затова носеха със себе си тежка кесия със сребро. Стига и за пътуването, и за ново облекло, ако се наложи, и за прилична стая в крайпътен хан… Днес, за втори път след Портала, Еврих развърза общия кемер, излови няколко дребни монети и отиде с тях в селото. Граматикът добре владееше нарлакското наречие. Пък и, не като своя спътник, умееше да се погажда с хората. Навярно вече се е върнал с чувалче грах и парче пушено свинско.
А ако се размечтаем, защо да не си представим и гърне с мляко, а към него — хубава прясна погача…
Дънерът все пак си тежеше, инак Вълкодав би хукнал на бегом. Изкатери нагорнището и закрачи по познатата пътека през рядка горица. Прилепчо, който сякаш дремеше на другото рамо на вянина, внезапно литна без звук и се изгуби между вейките. Нюхът на Вълкодав бе за завиждане пред повечето обикновени люде, ала не можеше да се мери с дребничкия черен хвъркатко. Сигурно лакомото зверче бе усетило вкусен дъх откъм дома на Сигина.
Вълкодав грешеше. Още преди да е прекосил прибрежните гъсталаци, Прилепчо се върна и с тънички крясъци закръжи пред лицето му. Малкият нощен ловец обикновено се държеше така само ако е станала някаква беля, която изискваше, според него, незабавната намеса на грамадния му нелетящ приятел.
— Хайде сега, стига си цвърчал… Какво толкова е станало… — измърмори вянинът.
Прилепчо не мирясваше и Вълкодав друсна дънера на земята, ала го нагласи така, че сетне да е лесен за вдигане. Тръгна подир животинката, отначало с бърза крачка, а после се затича. Без прегъващия го надолу товар бе радостно и свободно да се впусне в бяг човек.
До землянката нямаше кой знае колко път. Вълкодав прескочи звънлив ручей, пробяга ливадата и съзря Еврих край жилището на Лудата. Личеше, че вместо хляб и мляко граматикът бе донесъл от селото голяма синина под окото. Вълкодав ускори ход, преодоля последните стотина крачки и се убеди, че разбраният арантянин наистина е успял да си изкара боя. Еврих седеше оклюмал на пън пред входа в землянката, Сигина стоеше редом и жаловито го галеше по главата, рошейки златистите му къдрици. Еврих притискаше нещо към лицето си. Озърна се при шума от стъпките на Вълкодав и вянинът видя, че граматикът държи дебела желязна подкова.
Вълкодав спря в очакване на обяснения.
— Не поискаха нищо да ми продадат — след дълго мълчание промълви Еврих и Вълкодав разбра, че умира от срам. — Те ми казаха… прости ми, почитаема, но ми казаха, че ти и без това много си им задлъжняла… и парите отивали за погасяване на борчовете. Било, казват, редно да се отнемат от нейните гости…
Сигина виновно разпери ръце:
— Те наистина отначало ми даваха милостиня. Навярно са прави да казват, че съм им задлъжняла…
— И колцина бяха? — поинтересува се вянинът.
На какво те учех бе, глупчо! — счу му се на Еврих като ехо на произнесените от Вълкодав слова.
Неударената половина на лицето на граматика поруменя. Младият учен сърдито се извърна и мрачно изсумтя:
— Колко, колко… Да ги беше видял! Един мъжага с братята си… всеки по-дебел от мечка!