— Сигурно Летмал е бил — поясни Сигина, без да спира да утешава граматика с ласкави милувки по косата. — И братята му Кромал и Данмал. Пакостливи момчета. Баща им същият беше. На младини, помня го аз, много добре помня…
Вянинът въздъхна. Май дънерът, зарязан по пътя, така щеше да си остане в гората. Освен ако някой не си го прибере — за огрев. Попита сухо:
— Ти не би ли искала да ни придружиш до Кондар, госпожо?
— В Кондар? — замисли се жената. — Не… ами ако дойдат моите дечица?
— А те дали знаят, че ги чакаш именно тук?
— Не, разбира се — усмихна се тя. — Нима това е толкова важно?
Имаше прекрасна усмивка.
— Тогава защо не напуснеш това село, почитаема? — учуди се Еврих.
— Тук е по-близо до планините — обясни тя с търпение на бавачка към неразумно хлапе.
Вълкодав веднага си помисли за каторгата. Да не би тъкмо в Скъпоценните планини да са се озовали безпътните й момчета?… Той се намръщи и запита:
— Какво правят те в планините?
— Ами един ден мъничкият ми се изгуби сред ридовете и големият ми тръгна да го търси! — с гордост сподели Сигина. — Веднага щом намери братчето си, двамата ще си дойдат. Затова ги чакам тук.
Арантянинът и Вълкодав се спогледаха. Граматикът се прокашля:
— Твоите синове, почитаема, далеч по-лесно ще те намерят в Кондар. Кондар е голям град. Непременно ще се отбият в голям град. А малко селце може и да подминат.
Сигина отвори уста да възрази, че не може да се случи такова нещо — да се размине с децата си, но Вълкодав я превари, като се обади:
— В Кондар ние задължително ще намерим добри хора, госпожо. С тях ще можеш често да си приказваш за своите момчета. И онези хора няма да ти се присмиват като местните.
Жената колебливо местеше поглед от единия към другия си гостенин. После очите й попаднаха връз кривата врата на землянката. Върнаха се към острите планински върхари. Към ледените зъбери, сияещи всред лилавото небе под лъчите на неистовото, размазано от високи перести облаци слънце…
— Чувал съм, че от Кондар пак се виждат планините — пропъждайки съмненията й, изрече Вълкодав.
— Засечният рид продължава до самото море — подкрепи го Еврих. — И там се събират всички пътища, които прекосяват ридовете. Мога да ти покажа карта, искаш ли? Бил съм в Кондар. Градът има пет порти, без да смятаме пристанището. Ще обиколиш и петте порти, за да разпиташ стражниците за синовете си.
Сигина изведнъж плесна с длани:
— Ами че аз ще ви бавя, момчета! Вие сигурно бързате! А с мен, дъртата… то и нозете ми се изкривиха, как ще ви трая на разкрача, дечица…
Еврих, забравил болезнената си морава подутина под окото, звънко се разсмя:
— Не бързай да се пишеш старица, почитаема! Има време! По-добре си стягай нещата, то сигурно нямаш много вещи де…
Жената, с неочаквано палава усмивка, подхвана престилката си — кръпка върху кръпка, — и се гмурна като къртица в коптора си. Вълкодав облече ризата, която съхнеше след пране на кривия плет, затегна колана си и каза на Еврих:
— Докато си събирате багажа, ще прескоча до селото.
Тръгна, преди граматикът да сколаса да възрази.
Мизерното обиталище на Лудата Сигина бе отделено от селото с невисока могила, полегатите й склонове бяха обрасли с високи човешки бой и половина храсти, познати като орлови нокти. Отначало Вълкодав понечи да заобиколи гъсталаците, но забеляза пътечка и тръгна направо. Наведените и преплетени клони го принуждаваха да свежда глава, понякога дори да превива гръб. Той даже се запита кому ли е трябвало да отъпква такава пътека, ала не стигна до задоволителен отговор.
Не знаеше също така какво ще прави в селото.
Преди няколко години сигурно би разпитал селяните кой именно е насинил окото на приятеля му и му е отнел честните пари. После би накарал недоносчето да върне заграбеното. И би се погрижил поганеца дълго да го втриса само при мисълта да обере минаващ странник…
Може би си заслужаваше и сега така да постъпи. Има люде, които започват да разбират как стоят нещата чак тогава, когато с тях се говори на достъпен им език — юмручния.
Прекоси храсталаците и излезе на открито. И веднага видя, че жителите на селцето, всичко на всичко малко повече от двайсетина души, са събрани пред най-голямата землянка, подаваща се над земята най-високо от останалите. Нарлаките нямаха обичай да строят общинни домове, което означаваше, че голямата землянка принадлежи на местния старейшина и семейството му.
Селяните нещо се обясняваха на четирима конници, появили се неизвестно откъде. Дали откъм гората, дали направо от големия град, не беше ясно, но очевидно разговорът никак не беше приятен за местните. Вълкодав се приближи, неколцина селяни се озърнаха към снажния непознат, ала ничии очи не се задържаха задълго върху него. Ставащото пред обиталището на старейшината беше далеч по-важно за тях.