— И само с толкоз ли си богат днес? — попита един от конниците, като се наведе напред и постави лакът на дъгата на седлото. — И за тия жалки грошове ние не спим по нощите, за да те пазим от лоши хора?…
И ездачът, и тримата му другари бяха млади яки мъже, конете им — гледани и издръжливи животни. Всички носеха добри оръжия и май нелошо боравеха с тях. Личеше им, че не за първи път посещават това селце.
— Тук има повече, отколкото вземаш обичайно… — отвърна му човекът, изправен пред конската муцуна на главатаря на въоръжените мъже. Старейшината. Ако вянинът все още не се беше отучил да разпознава чувствата на хората, старейшината се разкъсваше на две между страха си пред конниците и боязънта да бъде унизен пред очите на съплеменниците си. Беше корав жилест мъжага, отдавна прехвърлил младините, видял живот, ала все още не превит под тежестта на годините. Правилно, такива са обикновено селските старейшини. Младокът още няма достатъчно ум за подобни отговорности, не върви и старец, дето вече не му трябва женска ласка, да е вожд. Този тук беше на точното си място. А зад гърба му, досущ три мечока, пристъпваха от крак на крак синовете му. Значи, този е споменатият Летмал с братлетата си Кромал и Данмал…
На широката като гребло длан на старейшината мъждиво лъщяха монети. Острото зрение позволи на Вълкодав да различи сред патиниралите зеленикави медни парици и два новички сребърника. Техните, извадени от ръката на Еврих от общата им кесия.
Главатарят на ездачите през това време лениво откачи от пояса си кожена торба и като че ли с погнуса я протегна към старейшината, за да пусне оскъдния данък вътре.
Бирници на кониса на Кондар?… — зачуди се Вълкодав. — Не, не приличат на редовни бирници. Комай пак разбойници. От по-умните, които предпочитат не да грабят местния народ открито, а ги карат да им плащат уж за охрана от нечии евентуални набези… Хм, до този момент Вълкодав мислеше, че подобен занаят е присъщ единствено на островните сегвани, чиито морски дружини от стари времена всяваха ужас у жителите по крайбрежието.
Внезапно един от съучастниците на главатаря, къдрав чернокос младеж, стремително вдигна лъка си с предварително положена на тетивата стрела. Никой не успя да гъкне, когато стрелата изсвистя… на десетина разтега нататък над затревения покрив на съседите хвръкна перушина. Пъстра кокошчица, прикована от точната стрела, ритна безпомощно, плесна с криле и провеси главица. От отворената й човка закапа кръв.
— Ха така! — развесели се стрелецът. — Ей, булка! Я иди да ми донесеш пилешкото!… — нареди той на млада жена от тълпата.
Вълкодав изруга наум. В живота всичко се случва, особено в беззаконна страна като Нарлак. Но поне би било редно да се сетят да скрият жените и децата, след като са знаели, че „бирниците“ ще довтасат. Ще довтасат, пък каквито са юнаци, ще почнат да безобразничат. Не е женска работа да се меси в мъжки разправии. Не и не. Мъжете трябва да се оправят с подобни неща, а женорята нека даже и не знаят за тях…
Булката плашливо притича до съседния покрив, с усилие разклати и изтръгна стрелата…
Бойна! Бронебойна! — възкликна наум Вълкодав.
… после се върна и протегна плячката към ухиления конник, отчаяно мъчейки се да не го приближава. А стрелецът ловко скочи от седлото на земята, сграбчи жената за китката, дръпна я към себе си и влажно я замляска по устата. Булката, не дръзвайки да се брани, се замята в ръцете му досущ като клетата пъструшка. Забравената убита кокошчица тупна в прахта, докато дланите на юначагата напипваха меките гърди на жената, после алчно ги стиснаха. Вълкодав забеляза с крайчеца на окото, че големият син на старейшината, уж ербап наглед, само се сгърчи и дори не понечи да пристъпи да помогне. Този ли е Летмал?… Сигурно юнакът е спипал съпругата му. Летмал само изръмжа глухо — и толкоз.
Ала даже това бе достатъчно, за да се насочат две дълги копия право в лицето му, той поморавя и съвсем замръзна. А конниците от сърце се засмяха, наслаждавайки се на властта си.
— Ти да беше пуснал момичето, момко — рече на нарлакски Вълкодав. — Кьорав ли си, че не виждаш — не си й ни мил, ни драг.
Три глави в занитени шлемове се обърнаха към нахалника. Скоси очи към него даже любовчията, който здраво държеше плачещата булка. Селяните също се озърнаха, поразени от ненадейната намеса. Конниците наистина не идваха за първи път. И честичко се забавляваха още по-разюздано. Но нито веднъж досега никой не им се беше опълчвал. Земеделецът, като види воин в ризница, губи кураж. В душата на селянина като дълбок трън е забита повелята да не убива, той знае, че отнемането на живот е противно на Боговете деяние, а от Тях зависи реколтата и плодородието на земя и добитък. Пришълците не носеха у себе си такава забрана, бяха я заличили от сърцата си много отдавна, ако изобщо някога са я имали. И то им личеше — във всяко тяхно движение, във всяка изречена дума. Срещу такива не се рита. Никой не ще да мре, преди да му е дошло времето. Търпението е по-добро…