Хората, над чиито глави говореше Вълкодав, постепенно се окопитиха от изумлението си и се отдръпнаха припряно, разчиствайки място между него и четворката въоръжени пришълци. Любителят на кокошки и млади булки напук на предупреждението отново жестоко ощипа жената и накрая я пусна, по-точно — отхвърли я като недопита халба. Размазвайки сълзи по лицето си, булката се изправи чевръсто и се шмугна в близката врата. Четиримата с интерес разглеждаха Вълкодав, мъчейки се да проумеят що за птица е гракнала насреща им. Тоя да не е луд? Главатарят запита направо:
— Ти кой си, че да ни даваш акъл?
Вянинът сви рамене:
— Минавам оттук.
Прилепчо, останал да върлува из гъсталаците, излетя оттам, кацна на висок кол от плета и втренчи мънистени очички в ставащото. Малцина го удостоиха с внимание.
— Този и негов приятел днес сутринта дойдоха, господарю, отседнаха у смахнатата — услужливо поясни старейшината. — Не познаваме този човек! Не е наш!… — добави забързано.
Със страх и омраза той се озърташе към Вълкодав. Нищо чак толкова лошо нямаше да я сполети глупавата булка. Е, може и да я изтреска посланикът на Сонмор, след като му е хванала окото — голяма работа. Е, ще я понатупа насетне Летмал, особено ако рече да му роди къдрав изтърсак през зимата. Дребен кахър. Ама сега, сега какво ще стане!?
Главатарят на конниците смуши жребеца към нахалния непознат. От седлото той отлично виждаше, че устатият чужденец има само един нож, макар и боен, но какво може да направи с него? Още повече, че даже не посегна към дръжката. Правилно. Иначе зле му се пише… Ала защо стои толкова спокойно и даже комай се подсмихва?…
… И по непостижим начин от него вее същата безпощадна готовност да убива, каквато ездачът познаваше у себе си самия… Този е воин, смутено си рече главатарят. Знае що е смърт.
Спря коня си на няколко крачки от Вълкодав и внезапно кресна — силно, заплашително. Жребецът сви уши и се дигна на задните крака, замаха копита във въздуха, а ездачът отлепи задник от седлото, изправи се на стремената и замахна с копието. Някой от селяните охна, хукнаха да бягат женорята, хлапетиите запищяха. Спокойствие запази само чужденецът. Дори не помръдна. Конникът бе готов да се закълне, че сиво-зелените му очи за миг станаха по-светли.
— Какво си се разкряскал? Плашиш животното — каза Вълкодав на принудения да укротява коня си нарлак. Онзи, ядосан, но и разколебан, се озъби в отговор:
— Какво, напълни ли гащите… минувачо!
Вълкодав се усмихна, показвайки празното място в зъбите си, един беше избит още през каторжните му години. Попита хрисимо:
— Аз ли трябваше да се плаша?
Конникът отново се облегна на дъгата на седлото и с непресторено изумление попита:
— Живееш при смахната и сам си се чалнал, а? Не знаеш ли кой е Сонмор?
Вянинът си направи окончателния извод, че тия юнаци не вземат данък по повеля на владетеля конис. Да бе този Сонмор велможен мъж, неговият бирник тутакси би стъпкал оскърбителя в земята с титлите на господаря си като с конски копита. Да, ама не. Сонмор бе страшен не поради родови заслуги. Славата си, каквато и да бе тя, беше спечелил със свои дела.
Селяните тъпчеха на място, шепнеха. Детенце извиси глас да попита, възрастните му зашъткаха.
— Хич не знам кой е този Сонмор — рече Вълкодав. — И не ща да зная. Само че си мисля, че той, за разлика от теб, разбира, че от гладни овце много вълна няма да настриже… — И добави, поддавайки се на внезапно вдъхновение: — Ти поне половината от събраното ще му закараш ли? Или всичко ще изпиете в кръчмата?…
Беше предварително сигурен, че „бирникът“ няма да преглътне тези слова. Защото очевидно имаше навика да бърка в кацата с меда. Така и стана. Новият удар с копие, този път непридружен от вик, вече не бе за сплашване. Дългият бляскав накрайник се устреми към корема на Вълкодав. Конникът, както всички нарлаки, насочваше острието отгоре надолу, вдигайки копието над главата си. По този край почти не познаваха таранния удар, толкова любим на велиморци. Вянинът се отмести напред и леко встрани, прихвана копието малко след накрайника и го засили още повече, така че да се впие дълбоко в земята. И с удовлетворение видя как нападателят едва не се изтърси от седлото, повлечен от изплъзващия се прът на оръжието.