Право на двубой

Вълкодав приклекна край Еврих. Рейтамира плачеше беззвучно, доверчиво притискайки се към гърдите на арантянина и криейки лице в рамото му. Еврих я милваше по тънкия гръб, опитвайки се да я утеши.

— Ти… дали го…? — полугласно попита той спътника си. Трепна, защото му се стори, не — бе готов да се закълне, как в сиво-зелените очи на вянина бавно гаснат жълти искри. Като на хищен звяр.

— Не съм — измърмори Вълкодав. — Стреснах го. До сутринта ще се окопити.

Рейтамира рязко вдигна глава и изхълца:

— Моля ви, вземете ме с вас, добри люде!… Ще ви слугувам! Робиня ще ви бъда! На вас и на майчица Сигина!… Няма връщане за мен! Само в някой вир да скоча!… Моля ви!…

Замлъкна, задавена от сълзите си.

Еврих се спогледа със спътника си. Май малко им беше една възрастна жена на врата. Само дето не би издържал да зарежат клетата булка след всичко това. Не би издържал да остане глух към тази молба.

И нищо, че законите на просветена Арантиада в подобни случаи неизменно вземаха страната на съпруга…

— Разбира се, вземаме те — рече Вълкодав. Него засуканите умувания не го тревожеха. — Само едно искам от теб — не се наричай робиня. Става ли?

Помогна на Еврих да изправи жената, ала нозете не я държаха и граматикът, надявайки се да не го помислят за сластолюбец, взе бегълката на ръце. Изуми се колко е лекичка.

Лудата ги чакаше развълнувана на края на мижавия си бостан. Беше видяла всичко.

— Тръгваме веднага, госпожо — каза й Вълкодав. — Да не чакаме утрото.

Някой ден аз ще стана герой като теб,
дори след години, но ще успея!
Да не треперя във нощния мрак повели,
страхът е глупост, затуй не треперя.

А срещна ли враг по горския друм
или звяр безподобен и страшен,
ще го победя, не ще се смразя,
че до мен ли си, аз не се плаша.

От острия вятър не ще да се крия,
не ще се смутя пред неправеден съд —
че щом си до мен, намирам аз сила,
пак да преборя страха.

Но даром съдбата нищо не дава —
не моли, не ще измолиш вечна награда.
Все някога аз ще остана самин,
без своя защитник да страдам.

Кой тогава зова ми ще чуе,
ако острието към мен се протяга?
Но ако трепне душата, ще зная, че туй е
дланта ти над моите плещи простряна.

Ще се притисне близо като хлапе
сегашното мое аз — слабосилно и крехко.
И за пръв път не ще трепна пред враг,
защото срещнах героя-хлапак.

5. Малкият брат

Вълкодав очакваше потеря. Предполагаше, че изчезването на Летмал, тръгнал да търси жена си, надали е останало незабелязано. Синът на старейшината ще бъде открит още преди изгрев, открит безпомощен като изхвърлена на брега медуза. И ще си рекат, че е осакатен непоправимо. Жажда за мъст ще ги хвърли в преследване. Пък и Летмал, когато се свести, такива ще им ги надрънка…

Вянинът се надяваше да е сплашил младия нарлак за цял живот. Вероятно се надценяваше. Някои хора не усвояват и най-суровите уроци.

А ти какво мислиш, Майко Кендарат? — мълком се питаше Вълкодав, крачейки през тъмата на крайречната пътека. — Пак ли ще ме упрекваш, че не съм седнал да вразумявам люде, без Истина живущи? Пак ще кажеш, че съм си начесал крастата с юмруци и съм си тръгнал, избирайки лесния път?… Хубаво. Да речем, че бих останал да оправям нещата со кротце и со благо. И кой, моля ти се, ще донесе на Тилорн онова, от което толкова се нуждае? Еврих?… Сигурно ще твърдиш, че не е било редно да се застъпя за момичето? Обясни ми, Майко Кендарат…

Пътеката лъкатушеше по заливани при пълноводие ливади, заобикаляше редки ниски храсти. Вълкодав вървеше начело, следваха го жените, последен крачеше Еврих. Отначало вянинът реши да остане отзад, за да прикрива, ако се наложи, бягството им. Не се получи. Освен него, ако не броим Прилепчо, който се стрелкаше над главите им, никой друг не виждаше в мрака. Оставаше надеждата, че хвъркатото зверче навреме ще усети преследвачите и ще предупреди приятелите си.