Вълкодав не изпитваше страх. В Бяла вода, след като се пооправи от раните си, той си измисли следния начин да провери доколко тялото му е възвърнало готовността си за действие. Събра съседските хлапета, даде им метли и ги молеше да се опитат да го ударят с тях, или поне да го докоснат. Сетне затваряше очи… Момчетата, които знаеха колко мъчно бе преборил смъртта, отначало бяха предпазливи. После, като ги натъркаля по снега, престанаха да го щадят.
Възрастните мъже в нарлакското селце бяха всичко на всичко осем души. Щом толкова им е мерак, нека си тичат с брадви, с вили — с каквото им щукне. Ала после да се сърдят на себе си. Само че много ли радост има в това за сетен път да се убедиш, че хората нямат акъл?…
Господарката на Съдбите се разпореди посвоему. Бегълците така и не научиха дали е имало потеря, или не. Около полунощ Прилепчо се умори да хвърчи насам-натам. Мъничкият ловец наежено кацна на рамото на Вълкодав, а после направо се завря в пазвата му, на топло. Мина още известно време и Лудата Сигина докосна вянина по лакътя:
— Да се махнем, синко, от реката… Да идем на друма.
Еврих тутакси попита:
— Защо?
Той нямаше дарбата да предчувства промяната във времето. Знаеше само, че не са поели по големия път, понеже именно там биха тръгнали да ги дебнат ядосаните селяни. Сигина се обърна към него и каза:
— Смерч идва откъм морето. Реката заран ще побеснее…
— Но откъде си сигурна, почитаема? — удиви се Еврих.
Сигина разпери ръце:
— Ами… ще стане… така знам.
Вълкодав огледа небето. Звездите гаснеха една след друга. Облаци ги потулваха, настъпвайки бързо от запад. Скоро щяха да скрият и щърбата луна.
Друмът се точеше покрай брега на Ренна, беше нависоко, разливът никога не го беше достигал. От самата река го пазеше и ивица добър елшак. Вълкодав кривна от меката ливада под сенките на дърветата. Навикналите му боси нозе не се бояха нито от иглички, нито от шишарки.
В северен Нарлак смерчове бушуваха всяка година по няколко пъти. Древният Змей с рев и грохот се извиваше от морето, събаряйки и поглъщайки в ненаситния си вихър всичко по пътя си… та накрая отново да претърпи провал, като се разбие в планинските склонове и, победен, да се върне назад в морската стихия по вечния си път — по руслото на сприхавата Ренна. Упорит бе Змеят, упорит като никой друг. Мъчеше се да превземе брега и изскачаше на сушата веднъж тук, после там, в търсене на сполучлива пътека да прерипне непристъпните ридове. Хората отдавна са забелязали широката два дни плаване с кораб територия, в която вилнееше вихреното чудовище. В тази ивица никой не строеше рибарски селища, а навътре от брега, до самите планини, се точеше като белег от изгорено следата на множеството смерчове, върлували по този край от векове. Пътешественици и търговци, минаващи от север на юг и обратно, не се притесняваха да пресичат Змейската диря. Не се страхуваха да го правят и мореходците със своите кораби. Те просто бързаха да пресекат опасната ивица — едни въртяха камшици, други не жалеха шпори, трети вдигаха повече платна и дори слагаха хора на весла. Змеят, нека му отдадем дължимото, донякъде бе благо същество — винаги предварително огласяваше появата си, също като сега. Така че не е кой знае колко трудно да се махнеш от пътя му. Още едно благо — вярно, съмнително според мнозина, — беше самородното злато, влачено от реките на Змейската диря. Всеки нов смерч префучаваше през долините като орда земекопи с лопати, неизменно оголвайки нови и нови находища. Вълкодав не виждаше в това нищо удивително. У дома му също всички знаеха, че Змеят е лаком за съкровища, носи ги под крилете си. Понякога ги дарява на хората. Често заедно с гибел.
Кондарският друм, по който тръгнаха двамата мъже и двете жени, се намираше на почтително разстояние от Змейската диря. Въпреки това скоро заръмя и се забелязаха синкавите пламъчета, святкащи над морето. Никой смерч, помнеха хората, не вървеше без гръмотевици и мълнии. Вълкодав би могъл да обясни и това — Богът на Бурята зорко следи старинния Си враг, пъди го с удари на пламтящата Си секира, не го допуска да изкачи светлите небеса…
Дъждът накара бегълците отново да се върнат в гората, където мъжете опънаха кожения навес. Той бе просторен, имаше място за всички. Настаниха се на завет, край не много висок, но стръмен хълм. Песъчливият откос гостоприемно надвисна над тях, без да ги заплашва да се свлече, защото бе укрепен от жилави корени. Бяха избрали хубаво място за отдих.