Рейтамира вървеше сама почти от самото начало, което учуди мъжете. Мислеха, че след жестокия побой, нанесен й от мъжа й, ще им се наложи да я носят.
— Как си? — няколко пъти я питаше грижовният Еврих. И неизменно чуваше отговора:
— Благодаря, добри ми човече, добре съм…
Докато укрепваха навеса, тя усърдно трупаше под него суха хвойна. И се намести чак когато там се настани Сигина. И щом седна, силите я напуснаха. Даже не седна, а се свлече. Омекна и притихна, сякаш заспала мъртвешки сън, напълно изтощена.
Еврих със закъснение съобрази, че Рейтамира по-скоро би паднала и умряла по пътя, отколкото да посмее да се оплаче дори с въздишка. Тя твърде много се страхуваше да не я помислят за бреме. Той коленичи до нея, измъкна трескаво от торбата си топло вълнено одеяло и я уви с него. Младата жена изненадващо се разсъни, отвори очи и се опита да каже нещо…
— Лежи, лежи — ласкаво й прошепна на ухо граматикът. Помилва я по косата, за да я ободри. — Почакай, не заспивай, първо ще се нахраним. Всичко е наред…
Тя заплака. Забрадката й на омъжена беше останала да лежи до землянката. Нима вече е… свободна?
Вълкодав изкатери върха на хълма, скри се от дъжда под гъст, разкривен, но як бор и загледа на юг. Мъртвешките искри на далечните светкавици вече пламтяха безспирно, като открояваха гигантска черна сянка, която бавно се движеше. Вятърът донесе яростен гръмотевичен тътен, прекъсван от време на време от чудовищен рев. Вихърът, Змеят, в прастари векове прокуден от Гръмовержеца вън от пределите на земята, настъпваше, домогваше се до дневния свят, напипваше с вихрената си опашка пътя към Железните планини с отдавнашната си надежда да съкруши неприкосновените крепежи, за да пусне от дългото заточение господарите на смъртта и студа, Тъмните Богове…
Вянинът втренчено следеше разигралата се вселенска битка, която бушуваше на много преходи разстояние. Не си позволи дори да помисли какво би се случило, ако на Змея изведнъж му щукне да кривне от вековния си път и да се втурне право към мястото на бивака им. Лошите мисли привличат лоши неща, дърпат бедата за опашката, затова Вълкодав старателно ги гонеше далеч от ума си. Не напусна хълма, докато бурята не се дотъркаля до планините, опря в снагата им и заседна, както винаги. Нейде там сега от страшните удари на Змея се напукваха гранитни скали, кървяха с потоци натрошен камък, изсипваха се като лавини, бляскави от светлината на мълниите, сякаш порой скъпоценности. А особено силните светкавични избухвания понякога озаряваха в натрупаните облачни стръмнини я крилати коне, я летяща колесница, я безпощадно замахваща огнена секира…
Вълкодав внезапно си представи, как един такъв буреносен облак… не, къде ти! По-голям облак трябва! — та този гигант захлупва като с шепа облечените в снегове гърбици на Скъпоценните планини… разразява се невиждан от времето на Великата Тъма ураган… страховити рогати мълнии бият от висините по върховете… Удрят, удрят, удрят. Цепят ледници, топят черни канари, обръщат наопаки проядените от пещери земни недра…
Сивият пес неведнъж и не дваж бе отправял молитви това да се случи, докато беше окован във вериги на заточеник. И ако тогава бе се намерил някой Бог, съгласен да откликне на молбата, да разпердушини Скъпоценните планини на пепел и прах, но и за самия вянин да предрече смърт под страшното срутване, — затворникът с радост би приел тази участ. Би се съгласил да умре като роб, което значеше и в следващия си живот да е обречен на неволя. И, загивайки под лавината, с упоение би прегърнал смъртните мъки. Стига да му бе дадено в последните мигове от съществуването да почувства как до корените си треперят Скъпоценните планини… как се рушат, изгарят под потока небесен пламък… продънват се неизвестно къде… завинаги се заличават от снагата на земята, която толкова дълго са осквернявали…
Девойката седеше на сгънато с козината навън кожено наметало. Прегръщаше с ръце коленете си и се взираше в далечината. Ярко светеше луна, озаряваше с неживо сребро хребетите, станали за две години и половина толкова привични. Денем по поляните кипеше живот — треви поемаха сокове, над цветята се трудеха пчели и пеперуди, ненаплашени елени излизаха на паша. Но ето, падна нощта и ясно пролича колко е нетраен този пъстър шаващ живот, мимолетен като искрица на светулка, а истинският лик на планините остава неизменен, вечен и мъртъв. Замрели под луната ридове дишат тежък мраз и тревата по тях е като сноп стрели от чупливо сребро. Ще премине хилядолетие, не ще остане даже прах от ярките цветя и претичалото покрай тях сърне, а планините пак ще се издигат към черния, отрупан със студени звезди небосвод, ще леденеят под месечината, ще мълчат — равнодушни, всезнаещи… самотни.