Редом с девойката се разшава мека бяла пряспа, заискри като скреж гъста блестяща козина. Огромният котарак сладко се прозя, показвайки на света кинжални зъби, и заби чело под лакътя на стопанката си, като просеше милувка с едва чуто мъркане. Хищната му памет не пазеше спомен за плетената кошница, в която планинците-ичендари го доставиха през пропастта Препона, за да поднесат котенцето за подарък на един млад велможа, Страж на Северните врати. Котаракът доста смътно се сещаше единствено за огнището и затоплените килими, човешки миризми и ласкавата силна ръка, която държеше биберона с мляко. А после, когато започна да става възрастен мъжкар, неизвестно защо го занесоха в планинската гора и го тупнаха по тила — тичай! Откъде можеше да знае младият звяр, че кунс Винитар, загубил годеницата си, не смята, че има правото на благосклонния дар на ичендарите, и бе решил да пусне хищника на свобода?… Котаракът не разбираше какво е свобода и изобщо не изпитваше стремеж към нея. Той искаше да хапва вкусно, да играе с парцалчета рунтава кожа и да спи край огнището… защо ли го изпъдиха от хубавото място? Два дни броди през чуждата му гора, преди, гладен и мръсен, да попадне на човешка следа. Тогава хукна по дирята с все сили, като жално и гръмогласно мяукаше, докато не настигна сегашната си стопанка. И отново всичко стана хубаво — отново се чувстваше обичан. Скиташе накъдето му скимне, дори постепенно взе да се отдалечава нависоко в планината, ала винаги се връщаше.
„Твоята годеница не е достигнала още зряла възраст — предадоха на предишния му господар ичендарите. — Трябвало е да я пази някой — баща или съпруг. Защо стана така, че само старата й бавачка, дъщеря на нашето племе, можа да изпълни дълга си пред своята господарка? Ти, който не съумя да посрещнеш скъпоценната гостенка както подобава, не смей дума да обелиш повече тя да се върне преди срока. И срокът е — докато тя не навърши двайсет и една години! Чакай дотогава. Щом денят дойде, тя сама ще вземе решение“.
Девойката, някога наричана кнесиня Еленя, наследница на престолния Галирад, се премести и притисна към топлия хълбок на котарака. Загледа се на запад. Там, много далеч — невъобразимо далеч, както е възможно единствено сред планини, — трепкаше зарево от мълнии. Гръмотевиците не успяваха да се преборят с разстоянието, утихваха по пътя, ала отблясъците достигаха може би до края на света. Мълчаливи, пепеляви, неистински, сякаш сънувани. Сякаш бяха спомени, едно време ярки като слънчево пладне, невероятно скъпи, ала постепенно помръкнали и покрили се с мъглата на изтеклите дни.
Вълкодав гледаше далечните ледени върхари, призрачно припламващи, отразявайки светкавиците, и много му се искаше да попита Бога на Бурите — Ей, Господи, как търпиш неправдите?… Защо не надробиш на чакъл Скъпоценните планини, защо не погребеш завинаги това място на мъки?…
Искаше да Го попита. Но не питаше. Вяните обичат да отправят молитви, когато бушува гръмотевична буря, тогава Богът е най-близо, по-сигурно ще ги чуе. Само че бурите биват различни. Лесно е да се молиш през син ден, докато в небесата ехти весела и светла сватба, а тътените са като победни викове на любов. Ала когато властва черна нощ, тогаз зад облаците се вихри двубой. Не бива да разсейваш воин, който се бие с лют враг.
Вянинът напусна темето на хълма, след като се убеди, че Змеят отново е отблъснат, низвергнат и не ще долети да притесни спящите под навеса пътници. Слизаше по склона, когато внезапно се сети за старинното сказание, което разправяше как била свършила Великата Тъма. Богът на Бурята я разсеял, ала за да го стори, му помогнал човек. Гръмовникът бил окован със седемдесет и седем вериги в ледената си тъмница. И дошъл човек, първият Ковач, който освободил Бога. Няма вянин, който да не сочи за родоначалник на рода си същия този Ковач.
Да не би и сега… Ами ако срещу злото на Скъпоценните планини Светлите Богове пак се нуждаят от смъртна подкрепа…?
Бурята стихваше в далечината. Ала в мига, в който тази неочаквана мисъл посети разсъдъка на Вълкодав, ярка мълния, може би последната, избухна и освети околностите, направи нощта по-светла от деня, сцепи небесната твърд… Вянинът успя да различи всяка иглица по боровото клонче, което отместваше с ръка от лицето си. Видя дори мъничко паяче, спотаено между иглите… Минаха няколко удара на сърцето и тътенът на светкавицата долетя, удари като тежка морска вълна. Бе толкова мощен, че Вълкодав, при все че го очакваше, трепна заедно с целия свят. И разбра, че Богът, когото не посмя да безпокои с молитва, все пак го е чул. И това бе Неговият отговор.