Еврих бе на стража — блещеше очи в мократа тъма, борейки се с прозявките. Като познаваше нрава на граматика, Вълкодав очакваше от него незабавно и разпалено обсъждане на необикновената по сила последна мълния. Арантянинът обаче премълча.
Жените спяха кротко под навеса, притиснати една до друга за по-топло. Вянинът потърси с поглед Прилепчо. Зверчето висеше по обичая си с главица надолу от дървения прът на платнището. И също спеше, завил се в крилцата си. Никой не бе обърнал дължимото внимание на небесното знамение.
— Лягай си — каза Вълкодав на Еврих. — Аз ще пазя.
И си рече наум — дали тази светкавица не бе пратена да блесне само в моите очи?…
Еврих се промъкна под платнището, понечи да се настани до дълбоко унесената Рейтамира, но се притесни, измъкна се обратно, запълзя на четири крака и легна до Сигина, с гръб към нея. Вълкодав с насмешка го наблюдаваше. Самият той неизвестно защо не искаше да спи. Вече предусещаше, че тази нощ отново ще го сполети нещо, което не се беше случвало през двете му години в Бяла вода. Необяснимо ще се изострят сетивата, сетне сякаш и съзнанието ще се раздвои… и той, оставайки си седнал пред навеса, без да губи зорката бдителност на пазач, ще се почувства в козината на голямо сиво куче… Ще хукне през поля и гори… ще извършва постъпки, които ще му се струват не по-малко истински от сторените в човешка кожа…
И то стана. Събудената животинска половина пое в тръс покрай друма, а останалата до другарите му част от Вълкодав погледна в тъмнината към дланите си. Вянинът понякога се опасяваше, че и по тях ще вземе да поникне един ден кучешка козина. Засега обаче Боговете бяха милостиви към него.
Преди зазоряване до слуха му долетя нисък, зловещ и тътнещ рев. По-различен от онзи, съпровождал пришествието на Змея. Това бе ревът на търкалящата канари и изкоренени дървета, сякаш бяха камъчета и клонки, забучала и изгубила разума си река…
По видело бегълците продължиха нататък по пътя. Над мократа земя висеше неуютно сиво небе, ала без дъждовна завеса. С напредването на деня грохотът откъм Ренна стана по-тих. Предната бурна вълна, поела донесената от смерча вода, бе успяла да отмине, прекопавайки руслото и затрупвайки с кал тревата по ниските ливади. Водният вал навярно сега тормозеше крайбрежието и стражата на кондарските подстъпи не без трепет наблюдаваше страховито зрелище — в разтревоженото от снощното минаване на Змея жълтеникавозелено море се влива яростна и бърза кална струя…
— Защо бързаме? — учуди се по едно време Еврих на припряната крачка на спътника си. — Едва ли вече някой ни преследва…
Вянинът не отвърна веднага. Тоест отначало изобщо възнамеряваше да премълчи, въпреки че заради това надали би предизвикал добри чувства у граматика. Но какво да прави, щом Боговете са забравили да му дадат поне шепичка красноречие?… Той не се надяваше да смогне да обясни на младия наперен учен даже малък дял от случилото се нощес. Особено това, че този път кучешката му половина не бързаше да се върне обратно, като оставяше човешката част на съзнанието самичка като сираче. В родината на Еврих не почитаха животните-предци. Арантянинът не би повярвал. Ще вземе да се присмива, ще подхвърли с важен глас нещо за варварските суеверия. Той не е като Тилорн. От Еврих, ако не внимаваш, чакай заяждане всеки миг…
Почти решил нищо да не споделя, Вълкодав ненадейно улови погледа на Сигина, която носеше котлето. Поглед, спокоен и дълбок като небе. Нея май никак не я учудваше бързата му крачка. Лудата просто знаеше най-главното — и за Вълкодав, и за целия останал свят. Вянинът се озърна към Рейтамира. Младата жена също го гледаше, ала щом се обърна към нея, срамежливо скри очи. Вълкодав пак се взря в Сигина и за първи път му хрумна, че навярно Еврих също се чувства засегнат от навика на другаря си да не отговаря на питанията му. И затова изсумтя:
— Заради реката… Може разливът да е застигнал някого, кой знае. Ще помогнем.
Граматикът кимна, съображението му се стори уместно.
Друмът бе почти изсъхнал в средата, но доста кален отстрани, и Вълкодав едва ли не тутакси забеляза онова, от което се страхуваше и за което същото време копнееше. В размекнатата глина тъмнееше дълбока следа от едра лапа. Да, страшничко е. Ала ако дирята липсваше, вянинът би преживял горчиво разочарование, че двойникът Пес съществува единствено във въображението му. Но не. Следата не му се привиждаше, имаше я. И Вълкодав, разглеждайки я, изпита онова особено чувство, което изниква, докато виждаш собствените си следи по земята. Частица от самия теб. Вянинът въздъхна. Все пак не му се разделяше с човешкия облик, стига това да не бе предначертаната му свише съдба, разбира се…