Тръсна глава. Стига умувания. Дирята е истинска. Значи и всичко направено през тази нощ също е истинско, а не сън.
Тънък, отчаян вик в тъмнината, заглушаван от неистовото боботене на реката. Момчешки пръсти със счупени нокти напразно се опитват да се вкопчат в хлъзгавия хълбок на нащърбена канара. Тъмнокоса глава изниква от пяната и отново изчезва под водата. Конят е повлечен от ревящи вълни… мимолетни искри, изсечени от камъка в предсмъртен къч с подковата… И пак — слаб вопъл отдалеко…
Плуващ пес. Дълги два пръста хищни зъби се сключват около яката на подгизналата куртка със спретнати шевици. Изнемощелите ръце се мъчат да прегърнат мократа космата шия на кучето, закачат се за кожения нашийник. Мощни лапи се запъват в камъните, опълчват се на стихията, песът аха да измъкне човека на сухо, ала тежестта не му е по силите. Бесният поток неистово шиба и двамата в стремеж да ги катурне, зашемети, удави. Песът глухо ръмжи от инат и ярост, стиска зъби и държи, държи, държи…
Ако Вълкодав беше сам, би се втурнал на бегом. Ала не беше. Пак добре, че не взеха да го разпитват още, не настояваха да им обясни защо толкова уверено си пробива път към брега на Ренна през боровата гора. А после излязоха към реката…
Тук Ренна се беше разляла на два полета на стрелата широчина. В други дни водата на това място съвсем се къташе сред напластени бабуни чакъл, дори и сега над сякаш кипналата повърхност тук-там се подаваха просъхнали островчета. Течението вече не влачеше непосилни и за сто юнаци канари. Човек би могъл да мине на отсрещния бряг, прескачайки от една островна плешивина към друга.
На една такава лежаха няколко големи камъка. И между тях стоеше и гледаше към хората огромно куче.
Сърцето на вянина все едно хлъцна, удари по-силно, умът забрави защо е довел тялото тук… Грамадният пес се обърна и скок след скок се отдалечи, прелитайки с лекота над клокочещите бързеи. Вълкодав не го изпрати с поглед. Гледаше си под нозете. С отдалечаването на песа усещаше как постепенно нещо вътре в него се отпуска, разхлабва прангите на вцепенението.
Така и не разбра дали спътниците му са видели същото, което видя той.
Прилепчо изведнъж заврещя, стрелна се от рамото му и като черна стрела се втурна над руслото.
— Там! — викна Еврих, сочейки с изпъната ръка. Вянинът присви очи и парлив срам го ужили отвътре. Ето какво става, когато се разсее ненавреме. Край единия от камъните, в изровена от течението падинка лежеше човек. Като че ли момче, никой не бе сигурен заради разстоянието. Мътната вода и наслоеният чакъл позволяваха да се види само тъмнокосата глава и раменете, върху тях — везана подплатена куртка и безволно разперени ръце. На пясъка му е все едно какво ще затрупва — живо топло тяло или догниващ пън…
Четиримата пътешественици дружно побързаха на помощ. Пред един по-широк проток жените, разбира се, се запънаха, не се решаваха да прескачат бързея, широк навярно повече от разтег. Мъжете, без да се замислят, скочиха над препятствието.
Момчето не беше на себе си. Дочу скърцане на чакъл и близки гласове, но нито обърна глава, нито отвори очи.
— Кученце… — промълви на нарлакски, когато Вълкодав се наведе над него, отмести косите от детското лице и погали хлътналата буза, загрозена от дълбоки следи на ожулване. — Кученце, не си отивай…
— Дръж се, малчо, с теб сме — коленичи до него Еврих. Бързешком смъкна торбата и я развърза. Някъде вътре имаше нечуплива стъкленица със силно вино. Намери я, шарейки трескаво из торбата, изтръгна със зъби тапата и повдигна момчето, за да поднесе към устните му гладкото прозрачно гърло на стъкленицата: — Пий! Отпий, малчо, ще ти стане по-добре…
Хлапето опита, задави се и започна да кашля мъчително. После отвори очи. Бяха сини като утринно небе. Чуплива тъмна коса, нежна смугла кожа, че и такива очи… Нарлакският народ открай време е прочут с красивите си юноши и мъже. Ето от такива пораснали момчета навярно е тръгнала тази слава.
Вълкодав загребваше с шепи наносите мокър пясък и чакъл, предпазливо откопавайки затиснатите нозе на хлапето. Никак не му хареса как лежи многопудовият камък. По него личаха кървави пръски, а момчешките длани бяха разранени от усилията да се покатери отгоре, далеч от дърпащата го обратно вода. Цяла нощ е продължила борбата, цяла нощ е викал за помощ и е ловял глътките въздух… Вълкодав се докопа до неподвижните колене, опипа ги през гиздавите някога, а сега изподрани потури и се убеди в най-лошото — нозете бяха затиснати от канарата.