Змеят ли, оттегляйки се след поредното си поражение по речното корито, в безсилна злоба е метнал гранитния къс, заклещвайки като в капан тялото на клетника? Или хлапето, мъчейки се да издрапа от потока, само е срутило върху себе си подровеното от водата парче скала?…
— Сега ще те измъкнем — каза Еврих. — Само потрай още мъничко.
— Не се тревожете, добри люде, не ме боли — учудващо спокойно отговори момчето. — Изобщо не ме боли. Само… само дето ми е тежко…
Вълкодав се надигна, обиколи камъка, опря гръб в него и запъна стъпала в земята, пробвайки накъде ще поддаде канарата. Горкото хлапе сигурно наистина не изпитваше болка, макар че краката му вероятно щяха да се окажат смазани. Вянинът по себе си знаеше, че именно така става. Разумът не допуска болката, а заедно с нея често пъди до време и смъртта. Също както набоден с много стрели воин отблъсква враговете, спасява се и бяга, а чак после, след като сражението е далеч зад гърба му, безсилно стене и се гърчи, вадейки окървавените жила от плътта си…
— Почакай, първо ще го превържа… — каза Еврих. Извади въжетата на платнището и здраво пристегна краката на момчето малко над коленете. — Давай сега, ако има рана, няма да кърви чак толкова…
През това време жените слязоха надолу по течението поне на сто крачки и там най-сетне намериха достатъчно тесен проток, който да прекосят, съвсем малко мокрейки нозе. После бързо пристигнаха при мъжете. Момчето слабо се усмихна. След страшната нощ пак светеше слънце, край него имаше хора. Значи наистина всичко щеше да се нареди.
— Мамо? — радостно се учуди то, щом зърна Лудата. — Мамо, как ме намери?…
— Как мога да не те намеря, миличък — отзова се Сигина, като седна до него и веднага се зае да му подпъхне торбата си под главата за по-удобно. — Чух те да викаш и веднага дотичах насам!
Спътниците й потиснаха желанието да уточнят какво общо може да има между богато облечено момче, почти юноша, и селската просякиня, която можеше да му е по-скоро баба. Няма начин наистина да й е син! Или?…
— Ти не плачи — рече момчето на Рейтамира, която бършеше сълзи. — Сега мъжете ще ме измъкнат и после ще идем у дома. Мамо, нали ще ги поканим всички да дойдат?
— Разбира се, миличък — незабавно разреши Сигина.
— Тогава каня всички! — зарадва се хлапакът. — Няма да откажете да ни бъдете гости, нали?…
Прилепчо, който клечеше на злощастния камък, изведнъж се стрелна над водата, по която танцуваха преливащи се ослепителни слънчеви отражения. Вянинът присви силно очи, за да види какво е привлякло дребния хвъркат ловец, и скоро различи стърчащ над повърхността неподвижен конски крак. Е, това можеше и да се отложи за после… Вълкодав скоси поглед към Еврих, опрял гръб в канарата редом с него.
— Благодаря ви, добри люде — неочаквано ясно проговори невръстният нарлак. — Не се бойте… ако не сполучите…
— Ние ли да не сполучим?! — ядоса се Еврих, поглеждайки Вълкодав. — Че кога нещо ни се е опъвало!
Кимнаха си, поеха дълбоко дъх и напънаха с все сили гранитния отломък. Босите нозе на вянина потънаха до глезените в калта и чакъла, чак мускулите и жилите му запращяха, когато му се стори, че камъкът мръдна, поддаде…
— Дърпайте го!… — изхърка той на Сигина и Рейтамира. С ъгъла на окото си виждаше лицето на Еврих, изкривено от напрежение, с дебели издути вени по челото и на слепоочията. Навярно и той самият изглеждаше така.
— Търпи, синко — каза Лудата. Пъхна ръце под приповдигнатата канара и трескаво заизгребва пясък и камъни. Рейтамира прегърна момчето и го задърпа. И в този момент до клетника се докопа закъснялата жестока болка, той се загърчи, неразумно мъчейки се да се освободи от ръцете й и запищя пронизително. И внезапно млъкна, а главата му клюмна безжизнено настрани. Показаха се неестествено извъртени прасци в кожени ловджийски ботуши, омекналите ходила издълбаха браздички…
— Готово! — викна Сигина и мъжете изпуснаха канарата. Тя рухна с глух плясък на предишното си място и пръски измокриха и петимата.
— Как си тръгнал толкова младичък сам на път… — отрони Сигина, галейки бледото лице на изгубилото свяст момче.
Вечерта беше студена и пътешествениците накладоха голям огън, без да ги е грижа за възможните преследвачи.