Вълкодав заслуша обясненията на Рейтамира и те потвърдиха догадката му. Четирите дъба действително представляваха гостилище. В голямото и богато селище намираха място не един, ами два хана за търговски люде, които идваха тук за панаира. Нямаше много умуване в названията на хановете — Близък хан, Далечен хан и толкоз. Близостта им се мереше, то се подразбира, от разстоянието до Кондар. Имаше и къща, обитавана от наместника на кониса. Само едно липсваше — укрепен градец с воинска дружина в него, както се полага в крайграничните гостилища. Тих и спокоен, изглежда, беше този край, не се плашеха тук от врази и разбойници…
— А ти идвала ли си насам, Рейтамира? — попита Еврих. С Вълкодав мъкнеха измайсторена от дрянови пръти носилка, в която спеше момчето и Прилепчо, настанил се удобно на корема му. От време на време Инори се разсънваше и се усмихваше едва на животинчето, като мърдаше пръст, а хвъркаткото престорено го нападаше. При сериозна атака би могъл да отхапе пръста на момчето, ала Прилепчо разбираше от игра и само лекичко стискаше плътта със зъбки, което по-скоро гъделичкаше, отколкото болеше. Инори предпазливо издърпваше пръста си, удивен от извитите и остри зъбки, подобни на игли за кърпене на килими. Играта приключваше с погалване, приглаждане на наежената черна козинка на Прилепчо, после хлапето се усмихваше на свирепия ловец на птички, озърташе се докъде са стигнали… и отново заспиваше.
Сигина и Рейтамира често сменяха някой от мъжете, хващаха по един от прътовете на носилката. В нозете на Инори лежеше мях с гореща вода. Щом изстинеше, всички спираха, палеха огън, топлеха нова, почиваха си малко и продължаваха нататък. Раните на момчето кой знае защо не се възпалиха и не предизвикаха опасна треска, от каквато Еврих силно се боеше. Ученият обаче бе заинтригуван кое възпира неизбежното в такива случаи загнояване и наум неуморно благодареше на Боговете от Небесната планина. Защото друго обяснение, освен намесата на могъща и блага Сила, не можеше да намери.
— Била съм тук… преди две години, когато пастрокът ми бе дошъл за панаира… — отвърна Рейтамира.
От Вълкодав не убягна, че тя, споменавайки настойника си, не добави обичайната благословия и не призова Свещения огън да стопли приемния й родител. Вянинът беше отпред и не видя израза на лицето на младата жена, но добре си го представи. И, ненадейно, се разсея по самия й образ. Особено заради дългите, гъсти кестеняви коси със златист отблясък. След като захвърли съпружеската забрадка заедно с миналото си на насила обвързана с немил й човек, Рейтамира държеше косата си както бе прието у нарлакските девойки и безмъжни жени, надяващи се на ново сватосване — грижливо сресана и пусната почти свободно по гърба, само връхчетата сплете в къса плитка. Вълкодав я харесваше. Радост бе да гледаш как се плъзгат по крехките рамене преливащи се вълни, прилични на тежко сърменосвилено наметало. Просто си проси милувка с нежна длан. Косите на вянските момичета, разбира се, бяха по-красиви. Но и нарлаките разбираха от моминска хубост.
— И какво продаваше или купуваше почитаемият ти приемен баща? — продължи Еврих, без да обърне внимание на дреболията с непроизнесената благословия.
— Той е мелничар — отговори Рейтамира. — Има воденица на Брезовия ручей. Тогава купи крава. И още взе накити за щерките си. Аз ги гледах, докато не пораснаха…
Първите дни подир бягството от селото Рейтамира предпочиташе да мълчи, не смееше да изрече и дума в повече пред неочакваните си застъпници, само плахо се опитваше да им слугува. Ала пред Сигина се съживяваше, даже се смееше. А един ден внезапно запя и стана ясно, че има прелестен глас и добра памет за старовремски балади. Инори я слушаше с пламнали очи, съвсем забравяше за премазаните си крака. На Еврих тя очевидно допадаше и той непрекъснато се опитваше да я разприказва, да я отпусне, в което скоро успя. Затова пък с Вълкодав досега не си бе казала и една дума. Избягваше да го поглежда в очите. Вянинът знаеше защо. Рейтамира достатъчно е видяла какво може — и в селото, и после сред пущинака. Тя не забравяше, че той накара четирима любители на побои да се съобразят с него, при това на коне и с оръжие. А сетне като на шега даде доста жесток урок на мъжа й Летмал. Летмал, чиято безжалостна сила тя твърде добре познаваше… Как да не се свиваш пред толкова страховит мъж!?