Третият изобщо не приличаше на тях…
— С какво ще позволиш да ти услужа, доблестни вянино? — попита ханджията. Вълкодав леко се учуди — нима толкова често идват насам негови съплеменници, че този нарлак е навикнал да ги различава? Ала нищо не попита. Хановете затова са ханове, за да отсядат в тях най-различни хора. Сред тях и пътници от вянския народ, разбира се.
Ханджията междувременно хич не хареса посетителя. Не защото влезе бос като някакъв просяк, нито заради черната дребна твар на рамото му. Дребна общо взето, но за прилеп дори едра. Абе, нека, ако ще, и крастава жаба да си държи в пазвата, щом толкова му допада. Друго не се понрави на ханджията. Снажният жилест момък, успял да преживее толкова, че косата му обилно се е прошарила, твърде силно, ох, колко силно мязаше на мълчалив пес, уверено вървящ по прясна следа. Крив от старо счупване нос, хищни очи… и меч в ножница на гърба. Ох, не за хвалба мъкне тоя това желязо, не за хвалба… Кой ли е? Ловец на избягали роби? Наемен убиец или нещо още по-лошо?… Ох, защо ли довеждат Боговете в тихия благоприличен двор все такива люде, от които ти настръхва кожата по врата! Ще тръгне на хана лоша слава… ето там един подобен юнак, дето е седнал, е напълно достатъчен…
Вянинът пристъпи напред и напълно оправда очакванията на ханджията. Приближи се до тезгяха и постави ръце на него. Стопанинът на гостилницата видя по китките широки белези, каквито оставят робските окови. Прилепът пък скочи от рамото — и право към блюдото със солени ръжени сухарчета, покрити с везан пешкир да не ги кацат мухите. Брей че лакома твар… Добре поне, че вянинът се усети, улови гадинката и я върна обратно на рамото си. После заговори. Имаше нисък и леко пресипнал глас:
— Благодаря ти, почитаеми, нека не гасне Свещеният огън в огнището ти. Само минавам и не искам гощавка. Желая да поговоря с един човек, който, струва ми се, е гост на хана ти.
Ханджията унило си рече, че комай е време да се развика да дойдат яките ратаи, които в момента се задяваха с младите готвачки. Човек търсел, моля ви се. Ясно за какво го търси. И хич не го е грижа, че гостът е под защитата на древната Правда. Стопанинът може да загине, ала гостенина си няма да предаде, иначе ще е по-добре сам да си изкопае гроб пред гнева на Боговете… В следващия миг нарлакът погледна вянина още веднъж и реши, че е рано да надава вопли към ратаите. Още нищо лошо не е станало. Нека си кютат ратаите в кухнята. По-добре. Ох, много по-добре…
— Ако търсиш съплеменника си — каза ханджията, след като се прокашля, — изтървал си го. Замина преди шест дни, не сподели накъде. Може би Гарнал Петнистата грива ще ти помогне? Твоят съплеменник купи кон от него. Сигурно знае повече от мен и…
Вянинът поклати глава. После се подсмихна. Липсваше му един преден зъб и усмивката се получи доста неприятна според ханджията.
— Не, почитаеми. Доколкото виждам, нужният ми човек пие пиво ето там, в онзи ъгъл. Още не съм напълно сигурен дали него търся. Ала дори да не бъркам, не мисли най-лошото. Няма да ти се наложи да браниш Правдата и да защитаваш своя гостенин. Под твоята стряха аз само ще говоря с него. Нищо повече.
По-късно Вълкодав горчиво съжаляваше, че така и не разпита ханджията по-подробно за съплеменника си…
Нарлакът пък даже се зарадва, след като си изясни намеренията на посетителя. Момъкът, когото бе посочил с кимване вянинът, живееше в странноприемницата вече трети ден, много неохотно си плащаше и през цялото време пиеше в мрачно усамотение, без да си подава носа навън. Ако ханджията все още разбираше от хора, якият момък, търсен от вянина, се намираше на кръстопът в живота си и мъчително се чудеше как да я кара нататък.
Ами нека тогава вянинът му помогне да реши. Само първо да се изнесат от хана, чак на улицата, каквото и да става — да не е в двора.
Вълкодав вече приближаваше ъгловата маса, където даваше във вино неведомата за ханджията мъка (но напълно известна за вянина) огромен на ръст млад воин с гъста шапка черни къдрици, отдавна неусещали гребен. На бедрото му висеше дълъг меч. Навик на телохранителя, отбеляза си наум Вълкодав. И наистина малко прилича на Канаон…
— Ти ли си Сенгар, воин от свитата на благородния Алпин? — попита той човека, комуто, според нерушимата вянска убеденост, трябваше първо да отсече краката, после ръцете, а накрая и главата. И цялата леш сетне да изхвърли в ямата на нужника.