Нарлакът рязко вдигна глава. Сигурно днес не бе пил много. Или такъв юначага трудно го тръшваше виното. Във всеки случай мязаше на трезвен.
— А ти кой си бе, мутро дамгосана, че да ти отговарям!? — кресна той раздразнен.
Вянинът разбра — точно този човек търсеше. Няма грешка. Отвърна с равен глас:
— Ако не си Сенгар, нямам работа с теб.
— Абе каква работа можеш да имаш с мен ти, бе! — поморавя Сенгар и се заизправя. Гузен негонен бяга, казваха в такива случаи вяните. Прилепчо войнствено се наежи и кръвожадно засъска. Ала приятелят му остана спокоен и дори уморено въздъхна. И зверчето се укроти, реши, че няма нужда от неговата намеса, затова подхвръкна и се закачи на дебелата таванска греда, за да наблюдава какво ще стане. Горе имаше напластявани от цяла година сажди, но Прилепчо безцеремонно ги разчисти като запърха с крилца. Черни парцали поръсиха главата на телохранителя, покриха и паницата с някаква гозба в нея.
— Идвам при теб — каза Вълкодав, — за да ти предам поздрави от майстор Инори, син на търговеца Кавтин по прякор…
Нарлакът не му даде да довърши, плисна в лицето му недопитото вино от пръстената чаша. Вянинът навреме отдръпна глава и се ухили невесело:
— Ти не само че си некадърен телохранител, Сенгар, а си бил и невъзпитан.
Сенгар издаде несвързано ръмжене, в което яростта се смесваше с отчаяние и страх. Вълкодав не се учуди на този страх. Вярно, не знаеше да чете мисли, ала му беше ясно какво става в душата на зарязалия службата си телохранител. Беше изоставил на произвола на съдбата, почти на сигурна смърт човек, когото се е клел да пази, без да щади живота си!… Има и по-лоши престъпления, но не са много такива, дето са по-черни от неговото. Ето затова на Сенгар му се струваше, че челото му вече пари от дамгата, с която в Нарлак „награждават“ осъдени престъпници. И всеки срещнат вижда белега от нажеженото желязо, всеки го сочи с пръст, а които не смеят да сочат, се обръщат подире и бодат с погледи гърба му: „Ето го ОНЗИ Сенгар! ОНЗИ СЪЩИЯТ!…“
След време щеше да разбере, че е било по-добре за него да се удави в Ренна, отколкото цял живот насетне да бяга от самия себе си. Само че в този момент още се намираше далеч от това разбиране. Засега имаше едно-единствено решение — да премахне от пътя си проклетия изобличител, а после всичко ще се нареди… някак.
Беше опитен, дресиран като добро бойно куче. Тръгна да става уж тромаво, пък с едно движение изскочи на открито, без да помръдне пейката и да удари с коляно масата… и незабавно нанесе удар — ритник отстрани, малко над глезена, със същия крак настъпва противника — и юмрук в слепоочието — край с проснатия нахалник! Направи всичко бързо и безпогрешно. Железният пестник летеше към целта, лекичко извъртайки се по пътя, когато Сенгар проумя, че… не му стига дължината на ръката, за да пукне черепа на натрапника! Ама… как така?… Това не може да бъде… Но беше. Изумен, в устрема си той залитна напред… за да види длан с разперени пръсти, заплашително изникнала пред лицето му. Отърва го воинският опит. Сенгар успя да извие гръб назад и да се предпази с лявата ръка, спасявайки очите си. Нямаше време да се погрижи за десницата си, която от само себе си се плъзна встрани и после се надигна…
Когато махна лявата длан от лицето си, вянинът бе изчезнал. Сенгар понечи да се огледа, но не успя. Нещо стана с пръстите му. Превърнаха се в болка. Сенгар не съумяваше да изтръгне ръка от желязната хватка на вянина, без да му остави за спомен поне три пръста, които Вълкодав щеше просто да откъсне от китката му. Не можеше и да извика, понеже засега болката трепкаше на ръба на търпимостта, а пък викът би означавал унижение. И още нещо — Сенгар не владееше напълно тялото си, не му позволяваха да се движи, накъдето поиска, а само накъдето го насочеше волята и хватката на противника. А посоката бе навън — в задния двор. Ханджията мълком проследи с поглед гостенина си, станал от гневно червен измъчено блед. Вянинът спазваше обещанието си. Досега не бе наранил гостенина, поне телесно. Не го убиваше с оръжие, не го млатеше с юмруци, нито омотаваше с въже. Вървяха си почти кротко и приятелски, ръка за ръка — право към вратата. А пък какво ще се случи вън от двора, не е наша грижа, разсъди ханджията. Ако се меси човек във всяка свада, току-виж почнала да го боли глава.
Бившият телохранител пристъпяше като срамежлива мома — ситно, скромно и на пръсти. Другояче не смогваше поне мъничко да утоли жарта на страданието в извитите си пръсти. Вълкодав помъкна пленника си през задния двор, сетне го избута и през портичката. Оттук обикновено изнасяха помия и боклуци. Прилепчо излетя след тях и се настани на плета, до окачени на щръкналите колци съхнещи гърнета.