Ако Инори бе починал от раните и изтощението на нощната борба, Вълкодав никога не би заприказвал Сенгар, инак би се лишил безвъзвратно от удоволствието да удави пишман телохранителя в нужника. Да, точно това би сторил. Без да му мигне окото. Пък насетне да мърморят за него кой каквото му скимне, в това число и Майка Кендарат. Ала невръстният майстор по шевиците, макар и не без намеса на Боговете, оцеля. И Еврих, на чието лекарско изкуство Вълкодав се доверяваше безпрекословно, се закле в чистата белота на Небесната планина, че не ще позволи момчето да остане сакато. Е, ще понакуцва, нозете ще го болят в дъждовен есенен ден, голямо чудо! За неговия занаят това хич не е пречка!… А освен всичко останало… малкият е привързан към Сенгар. Обича го като свой батко. С толкова жар разправя на своите спасители за юначния воин, чистите очи сияят… Ех, момче, да можеше да видиш своя герой сега!…
… Тъкмо докато слушаше Инори, Вълкодав за първи път си помисли, че веднъж вече е убил един скъп на това чуждо му хлапе човек. Помисли го и се учуди на мекосърдечната си мисъл. Рядко го спохождаха подобни угризения! И въпреки това все пак реши, че като хване Сенгар, ще го пощади. Живота му ще пощади, не кокалите. Тях ще преброи така, че цяла година юнакът от одъра да не стане. И до края на дните си да не забрави…
А ето че сега му се отщя да бие Сенгар. Пусна китката на нарлака и силно го смушка с крак в хълбока — не съвсем ритник, но достатъчно онзи да отхвърчи на няколко крачки. И, както залитна странично, преплете нозе и тупна, като едва не събори читавия плет. Задрънчаха гърнета, Прилепчо подпърхна и обидено заплю недостойния телохранител. А Сенгар хвана в шепа болната ръка и с неизразимо учудване откри, че пръстите му са цели-целенички и дори вече послушни.
— Тази куртка Инори ли ти бродира? — мрачно запита Вълкодав. Вместо отговор Сенгар рипна на крака и измъкна меча вече в скока си напред. Хвърли се в белята. Вянинът очакваше от него подобна глупост. Острието изсвистя, посичайки празния въздух, противникът вече го нямаше на мястото на удара. Чевръстият Сенгар мярна движение и насочи падащия меч в преследване по ниска дъга. Целеше да докопа противника, да му резне глезените и непременно би го направил, ако Вълкодав бе заспал прав. Но вянинът не спеше, а държеше воина отзад за яката и за въоръжената ръка, мъчно преодолявайки изкушението да забие лакът между плещите, трошейки гръбнака. Успя, не се поддаде на тази „лесна“ съблазън. Вместо това засили приведения Сенгар в кръг около себе си и го пусна. Нарлакът литна в същата посока, от която беше нападнал. Във въздуха се преметна през глава, като по чудо без да изтърве меча. Не случи на място за приземяване. Провисналият при одевешната им среща плет с трясък пое познатото му тежко тяло и изтърва от колците си няколко гърнета. Прилепчо запротестира, не понесе това безобразие, премести се на клон на суха офика.
— Ти си глупак — каза Вълкодав. — Защо се набута в реката, когато водата вече се вдигаше? Рече си, че имаш силен жребец?… А за кобилката на момчето сети ли се?
За Сенгар тези слова бяха по-люти от сол в рана. Вълкодав видя как очите на якия нарлак станаха диви и това го убеди, че за проваления телохранител той се е превърнал във въплъщение на сполетялото го нещастие. Сенгар окончателно разбра, че е отървал кожата, но връщане към предишния живот вече няма. Момчето е оживяло и никоя убедителна лъжа не ще замаже позора. Нарлакът си даде най-сетне сметка, че има само един път — да стане беглец, скитник без подслон, може би дори преследван като бясна лисица…
Бягство, само бягство е спасението.
Ала преди това би било добре да отсече дългокосата тиква на проклетия вянин, пръкнал се неизвестно откъде да притиска в ъгъла и без това изтерзаната душица на вече наистина бившия телохранител…
Надали Сенгар разсъждаваше толкова подредено. Той поначало нямаше навика да рови в себе си и да разнищва постъпките си, за да търси причините за това или онова. Стореното — сторено! Счупеното не се лепи, пролятото не се връща, така че защо да гадае как би могъл да избегне бедата… Сенгар просто скочи и отново се втурна срещу Вълкодав, мечът засвири над главата му. Беше отчаяно нападение. Сякаш, ако убиеше вянина, всичко щеше да стане постарому, времето ще се върне назад, службата ще продължи…
Този път вянинът се приплъзна напред от другата страна, прихвана дръжката на меча и Сенгаровата дясна китка. Нататък… какво стана нататък бившият страж така и не смогна да проумее впоследствие. Оръжието му внезапно се сдоби със собствена воля и като продължи да чертае святкаща дъга, за малко да посече собственика си през коленете. Сенгар стреснато стисна още по-силно увития с ремъчета чирен, мъчейки се да спре, задържи, овладее… Все едно бе тръгнал да лови вятъра. Би се радвал да се закачи за нещо като опора, ала нямаше такава. А вянинът мръдна още, много ловко и леко, спокойно и чак отегчено, без да скърца със зъби и да се напъва… и Сенгар изохка детински, отчаяно изви снага, шарейки безредно с ръце да направи нещо с тях, неудобно и насила надигнати над раменете. С ужас осъзна, че е напълно безпомощен. Пръстите, и те го предадоха, разхлабиха се, без да го питат, неспособни нищо да задържат. Оставаше последно средство — бързичко да се свлече на земята, да се изтърколи встрани, спасявайки се от собствения си меч, рекъл ненадейно да смени господаря си. Така понечи да направи. Падна, но тутакси видя пред лицето си блестящото жило на оръжието. Връхчето не трепваше, Вълкодав държеше меча като копие, опрял плоската страна на острието в дланта си. Нарлакските мечове, за разлика от вянските, ги ковяха островърхи. Да ти е драго да набучиш повален враг с такъв. Сенгар изхърка и застина, отлично разбирайки, че няма спасение.