Някой отзад припряно сключи китките му и започна твърде умело да ги омотава с въже, на допир подобно на тетива. Пак добре, че не му стегнаха клуп на шията. Вълкодав напрегна ръце, стараейки се да си осигури поне някаква надежда, но разбойникът с въжето не беше вчерашен, имаше представа до какви хитринки прибягват жертвите, за да спечелят малко хлабавина.
— Я не се дърпай!… — вресна той в ухото на вянина и за по-убедително опря нож в ребрата му. Вълкодав стисна зъби, трескаво премятайки наум наличните възможности.
Така, Еврих си бе горе, в спалната стая. Усърдно пишеше книгата си за всичко видяно по време на пътешествието. Вянинът се чудеше кога на граматика ще му дотегне от това занимание, ала той бе повече от прилежен. Днес се зае да разпитва подробно Рейтамира за чутите от нея песни, а тя на драго сърце говореше ли, говореше. Стоейки като кръгъл глупак с вързани ръце, Вълкодав се сети за тях двамцата, без да знае какво да пожелае. Да надникнат, що ли? Или нека си останат в неведение, докато всичко свърши и разбойниците се разкарат?…
Нозете му оставиха свободни — не се погрижиха, затова Вълкодав с ъгъла на окото наблюдаваше главатаря. Напразно го дебнеше. Онзи не изгуби бдителност и не махна ножа от гърлото на Лудата Сигина.
— Ще ида да видя горе — каза един от бандитите, снажен мустакат младеж. Предводителят кимна. Вълкодав изпроводи с поглед двамата разбойници по витата стълба и душата му се смрачи. Техният кът горе беше първият до стълбите, най-евтиният. А да чакаш Еврих да надвие тия биячи — умряла работа…
А от него вече свалиха колана с ножницата и алчни ръце незабавно оголиха острието. Грабителите зацъкаха с езици, омаяни от плетеницата неповторими слънца, сякаш струящи от върха до дръжката. Вълкодав забеляза какво изкушение веднага завладя главатаря. Чак до смърт му се прииска да докопа меча, да го отнеме от онзи същия млад стрелец, любител да трепе кокошки и да натиска чужди булки. Но не смееше да пусне Сигина, въпреки че двамина с опънати лъкове държаха вянина на прицел… Усещаше, гадината, че Вълкодав и с вързани ръце ще им създаде главоболия, надали биха го притеснили насочените жила на стрелите…
— Абе, Тигил — неочаквано рече на главатаря един възрастен разбойник с побелели провиснали мустаци. — Нещо много засукан меч има тоя момък. Гледай да не стане беля… да не налетим не на когото трябва…
Вълкодав веднага се запита какво има предвид под „беля“ и „когото“. Подозират в него знатен витяз? Възкръсналия Жадоба? Или… друго?
Младият стрелец предпазливо опипа с нокът острието, възхитено вдигна порязания си пръст, а после сграбчи меча с две ръце и със засилка посече плота на масата. Слънчев пламък, надали зарадван от такава употреба, яростно блесна, отразявайки жаравата в камината. Очерта свиреща дъга, дълбоко се впи в жилавите дъбови дъски… и безнадеждно заседна в дървото. Стрелецът заруга, запъшка, задърпа дръжката — напразно. Клатеше настрани, нагоре и надолу, опря крак до острието — нищо. Сякаш Божия длан държеше оръжието. Сам по себе си мечът не би могъл да се изтръгне от безсъвестни ръце и да уязви нечестивеца. Ала каквото умееше да стори в такива случаи — умееше го!
Отчаян и изпотен, стрелецът вече запсува на висок глас инатливото острие, докато другарчетата му подигравателно се смееха на безплодните усилия. Някой посъветва да набият клинове в цепнатината. Друг предложи да отскочи за трион.
Не се веселеше единствено главатарят.
— Ти! — поглеждайки към вратата, отново нареди на човека с въжето главатарят. — Почвай го!
„Почвай го“ не значеше „довърши го“, ала Вълкодав се напрегна в очакване да превари ножа в гърба и да се преметне напред, като с ритник пукне черепа на Тигил — защото и без туй нямаше какво да губи повече… но разбойникът мина иззад гърба му и хищно се ухили. После с един замах разпра ризата на вянина от яката до пояса. Тогава Вълкодав обърна внимание, че един от Сонморовите юнаци държи навит камшик. Досети се какво са намислили. Предводителят на шайката искаше отмъщение за унижението в малкото селце, като унизи оскърбителя си.