Предводителят отвори уста, поморавя от гняв, а Вълкодав пак се залъга с плаха и неразумна надежда — току-виж се скарат, сдърлят се помежду си… Не, не, пак друго отсъжда съдбата. Къдравият стрелец, губителят на кокошки, се наведе гъвкаво, грабна бича и го развъртя вещо срещу Вълкодав…
Коравото жило полетя към лицето… с тая сила, дърво ако перне — трески ще хвръкнат. Три-четири пъти като те погалят така — и си свършил земния си път…
Вянинът отгатна намерението на разбойника половин миг преди онзи да вдигне ръка. Извърна се, падна на коляно, пазейки очите, подставяйки гърба и плещите… стара каторжна хитрина… Вълкодав знаеше как мислено да превърне тялото си в неуязвима вода, умееше с гола ръка да угаси пламтяща главня, можеше да се търкулне по стълби, избягвайки синини… Не помогна! Ударът, почти пропуснал го и застигнал плътта далеч от пълната си сила, пробуди твърде страшни спомени. Тези спомени отведнъж отнесоха и воински, и всякакви други умения. От болката секна дъхът, пред взора избухнаха багрени звезди, кожата сякаш прогоря до костта, усети текналата си кръв… Редом зейна минна пещера, запълзя дим от факли, замятаха се крилати сенки по тавана… Душата с вой се гърчеше върху лепкави камъни и умираше, свиваше се в кървава стиска, забравила гордост, забравила непокорство — съвсем нищо вече не помнеше, освен безумния ужас на звяр, измъчван без вина и без причина… Едно тупкане на сърцето по-късно кошмарът се разсея. Вълкодав отново се върна в разума си, върна си слуха и зрението, като видя, че посуканият от ужас звяр все пак е сторил каквото трябва. Конвулсията на плътта бе запратила тялото на една крачка по-близо към Тигил — уж по-далеч от палача…
Разбойниците от всички страни наблюдаваха изтезанието. Гледаха го. И гледаха, следва да се отбележи, с твърде различни чувства.
— Брей, държелив!… — рече някой. — Мълчи си!
— Ей сегичка ще завряка! — през зъби се закани стрелецът. Бичът свирна, изплющя, връхлетя отново, но призракът от миналото, прокуден от върналия се разум, не стисна вянина отново в хладна прегръдка. Сега Вълкодав бе погълнат само от едно — да не усетят кроежа му и да не го върнат с ритник на предишното място. А камшикът начерта върху снагата му още една дълбока кървава резка… нищо, може да се изтрае… само да има зарад що.
Забеляза как при всеки нов удар трепва Сигина, как текат сълзи по благото й лице. Забеляза как Сонморовите юнаци, които го държаха на прицел, охлабиха тетивите, острите главици на стрелите клюмнаха и загледаха пода. До нужната на Вълкодав незрима граница, отвъд която би се решил да докопа Тигил, без да навреди на Сигина, оставаше половин крачка само…
Данкел внезапно спря ръката с бича:
— Стига!
Вълкодав вдигна глава.
— Сами признахте, че не ви е пуснал кръв! — подкрепи приятеля си Морни. — Стига толкоз, Тигил!
— Млък!… — кресна главатарят. Къдравият отблъсна ръката на Данкел и с удоволствие засили бича за нов удар…
Само дето не му бе съдено да го нанесе. На помощ на Вълкодав се притече неочакван спасител.
Рошава черна мълния беззвучно нахълта през тясното прозорче, прошмугна се през въздуха и с целия си устрем прасна стрелеца право в окото!… Онзи едва мярна яростната зъбата паст, внезапно изникнала пред лицето му — после вече нямаше какво да види. Прилепчо нямаше време да се стресне от лоши спомени или от някакъв си там камшик. На сгъвката на всяко негово крилце растеше твърдо криво нокътче, с помощта на което животинчето ловко пълзеше по едва грапави стени, но при нужда му служеше и като оръжие. Можеше да сграбчи непредпазлива птичка, както и да ослепи човек. Злощастният стрелец никога повече нямаше да се прицелва, присвивайки лявото си око! То вече липсваше.
Животинският инстинкт подшушна на къдравия — вече си сакат, и то завинаги. Това не се лекува. Той изтърва бича, притисна длани към лицето си… и запищя досущ като момиче, толкова пронизително, че откъм двора се обадиха като ехо разтревожени гъски. Всички неволно се извърнаха към нещастника. Всички, освен Вълкодав. Вянинът, вече повален на колене от ударите, се стрелна направо от пода, сякаш освободена пружина. Пределно усилие на духа, което поражда дела, насетне дълго разказвани и предавани от уста на уста. Тигил още гледаше към избилата между пръстите и потекла по бузата на другаря си кръв, забравил от изумление за ножа в десницата си… Нозете на скочилия вянин стиснаха ръката му и я строшиха в ставата. Можеха, сякаш клещи, веднага да извият и врата на разбойническия главатар, но ръката бе по-важна. Ножът изхвръкна от строшената китка, превъртя се и здраво заседна в гредата на тавана. Две тела рухнаха наведнъж на пода, костите на Тигил изхрущяха — падайки, Вълкодав заби в гърдите му и двете си колена.