Той не сколаса да предупреди някак си Сигина и бе почти уверен, че изплашената възрастна жена ще се хвърли да го прегръща, ще се помъчи да развърже въжетата или ще направи още някоя глупост. За негово немалко учудване Лудата прояви далеч повече съобразителност. Когато наоколо започват да свистят стрели, да се мяркат юмруци и ножове, най-добрият съвет към чужд на побоища човек гласи — „падай и се крий“. Сигина точно така и стори. Все едно разбра, че загрижеността й може само да бъде пречка за Вълкодав. Тя се откопчи от Тигил и чевръсто се шмугна под масата, справедливо осланяйки се на застъпничеството на Божията длан.
Шайката не успя да се окопити от стъписването и страха си. Пръв се втурна срещу разбойниците ловецът — и скочи като див котарак върху гърба на най-близкия злосторник с лък. Двамата се катурнаха, преобръщайки масата. Синовете на грънчаря, едри румени момци, свикнали да мачкат глина, размахаха корави юмруци — паднаха още двама разбойници. Иззад завесата надзърна дебела млада готвачка и попари още един бандит с цял черпак вряла вода…
Прилепчо изпърха към тавана и предпазливо се настани върху чирена на Тигиловия нож. Откри, че оттам е страшно удобно да наблюдава мелето, и заврещя разпалено, следейки перипетиите на сражението, въртейки се на всички страни, като размахваше криле, а очичките му святкаха досущ искри изпод точиларско колело.
Със закъснение разбойниците дадоха отпор. Вълкодав просна някого с ритник и скочи към разцепената маса, от която все още стърчеше Слънчев пламък. Широкоплещестият Данкел бе там, запънал плота с коляно и напразно дърпаше меча. Оръжието му се подиграваше, като упорито не се поддаваше на напъните. Данкел се обърна да посрещне атаката на вянина и босото стъпало на Вълкодав захлупи лицето му. Разбойникът бе пометен, разлетяха се съборени пейки, от сблъсъка на тежкото тяло на Данкел скръцнаха трупите на стената, а от тавана гъсто заваляха сажди. Без да губи време, Вълкодав легна по гръб на сцепената маса, напипа стърчащото острие и мигом освободи ръцете си. По-късно щеше да се чуди как така Слънчев пламък, който режеше плаващ по вода пух, разсичайки въжетата, не му отсече няколко пръста и даже не го одраска… Зачуди се и сетне благодари за това на меча си.
Ала сега не бе час за чудене и маене. Вълкодав сграбчи дръжката, напрегна се да изтръгне заклещеното острие, но без малко не изгуби равновесие, защото мечът просто остана в ръката му — свободен от чепатото дърво, сякаш бе лежал върху него, без да е бил прикован насред дъската. И пак чудото трябваше да почака за по-късно осмисляне. Вместо да се стъписа от случката, вянинът кръвожадно се озърна наоколо. Старият грънчар подаваше ръка на Сигина. Ловецът извиваше ръцете на гърчещ се на пода разбойник. Ослепеният стрелец пълзеше на колене, блъскаше се в маси и пейки, но надали усещаше нищо, бе зает да притиска длани към раната и вече не пищеше, останал без дъх, а хленчеше. Малкият син на грънчаря се втурна към него… и се спря, презрително махна с ръка и побърза да помогне на батко си, който съсредоточено налагаше снажен разбойник с широко тъповато лице. Онзи не успяваше да измъкне брадвичката от калъфа й на пояса си и затова се бранеше с лък, чиято тетива висеше скъсана. Тигил лежеше неподвижно. Морни подкрепи с рамо полуприпадналия Данкел. Сетне възрастният разбойник видя зверския израз на Вълкодав и очите му станаха едва ли не умоляващи. Той не се залъгваше, че на вянина му трябват повече от два скока, за да ги докопа… и милост ще прояви, ако ги посече веднага.
През това време синовете на грънчаря пипнаха противника си, извиха ръцете му на гърба, а после го сграбчиха отзад за потурите и го засилиха като таран… нещастникът изхвръкна на двора, отнасяйки мръсната завеса, която висеше вместо врата. А в двора тъкмо нахлуваха неколцина конници. Предният ездач имаше дълги черни къдрици, разпилени по раменете. Редом с коня му, хванал се за стремето, тичаше един от малките пакостници, които играеха одеве. Беше същото онова момче, най-умното, което чертаеше „пътечките“…
Кавтин! — съобрази Вълкодав.
— Бягай през задния изход! — изръмжа вянинът на Морни. Онзи живо нарами слабо стенещия Данкел и с тежко подгъващи се нозе се устреми към далечния ъгъл, където бе неговото спасение. Вълкодав не проследи дали тези малко по-читави хора от шайката успяват да се измъкнат. Хукна към витата стълба и се втурна нагоре, прескачайки по две, три, че и четири стъпала.
Ъгълът, който бяха заели и оградили от останалото помещение с традиционните за нарлакските ханове завеси, беше открит, завесите се търкаляха на земята… а до тях лежаха двамата Сонморови юнаци, пратени да видят „какво става горе“. Вълкодав замръзна на място с готов за бой меч.