Единият от бандитите се търкаляше под прозореца, омотан като пеленаче в ивици от същите завеси. Смъртно бледата от преживения страх Рейтамира стоеше над разбойника почти набучила го между плещите с късото копие на Еврих. Сонморовият човек кротуваше, не беше ясно кой от кого повече се бои. Най-учудващото бе, че на стената висяха в ножниците си два меча — отнетият от Сенгар и този на арантянина. Явно никой не бе се сетил за тях или изненаданите спътници на вянина не бяха успели да се възползват… Вълкодав обърна взор към граматика. Младият учен държеше втория разбойник, като газеше в локвичка разлято мастило. Скулите му бяха зелени. До него се търкаляше нож. Еврих притискаше противника към дюшемето с хватката „забито весло“ — същата, на която дълго време без успех го беше обучавал вянинът. Виж ти… не можел, не можел, а като опря ножът до кокала — научи се! Е, пак не докрай. Книголюбецът не можеше да съобрази как да постъпи нататък и затова не се решаваше да махне ръце от лакътя и китката на проснатата си жертва. Така все едно бе вързан към врага си. Онзи се дърпаше, ръмжеше, но всеки негов напън свършваше с къс сподавен вопъл и удар на челото в пода. Въпреки това упорстваше.
— Варварино, братко, в името… — с чупещ се глас и почти през сълзи поде Еврих, като за миг охлаби хватката и се разсея. Сонморовият човек се възползва от отслабената бдителност, тозчас надигна рамо, ловко се изхлузи от ръцете му и се метна към ножа си, който през цялото време виждаше, ала не успяваше да достигне. Рейтамира ахна и неумело замахна с копието. Вълкодав пристъпи напред, затисна с ходило пръстите на разбойника, вече добрали се до чирена, а после с безжалостен ритник му строши лакътя. Момъкът закрещя диво и се изопна, задраска с пети, сякаш се опитваше да отпълзи от болката си.
Еврих пък се завтече да събира разпилените пергаментови листове. Едни бяха скъсани, други омацани в мастило.
— Синове на скопци и блудници!… — заруга той на арантски. — Безграмотни говеда, непознаващи истинските ценности!… Съсипахте записките ми!…
Вълкодав безгласно зяпна Еврих, дишаше тежко, по гърдите му течеше пот на едри капки, смесени с кръв. Жив си, помисли си. Жив. Яд те е за книжките си любими. Хайде, наречи ме пак варварин. Няма да ти се сърдя. Защото си жив. Хайде, кажи нещо язвително, да съм сигурен, че наистина си добре…
Наведе се, откъсна парче от завесата и жестоко стегна китките на гърчещия се разбойник. Онзи и не понечи да се съпротивлява. А беше много страховит и наперен одеве, докато воюваше с овчици. На ти сега — вълчета! Личеше, че е млад, надали е навършил двайсет, съвсем момчешко лице — съвсем по момчешки цялото в сълзи и сополи. Хлапак. Е, и? Оправдания с младост и неопитност Вълкодав не приемаше. Напакостил си — отговаряй.
Еврих вдигна глава, възмущението му нямаше предел.
— В името на наковалнята, рухнала на земята и прищипала… О! — сепна се той, забелязал в какъв вид е вянинът. — О!… Приятелю… кой толкова нечовешки те е…
— Ха така… — ухили се Вълкодав. Едва говореше, повече му се ръмжеше и зъбеше. — Приятел. По-хубаво от „варварино“…
Еврих искаше да скочи на крака, ала те бяха изтръпнали от дългото клечане и едва не се просна, подпря се на ръце и изчака да плъзнат и утихнат бодливите мравки под кожата. Рейтамира накрая събра кураж да зареже пленника, когото вардеше, и подаде на лечителя торбата му.
— Ти седни — проговори меко Еврих на вянина. — Сега ще те превържа…
Това са те, учените хора, рече си Вълкодав. Щом отшуми бедата, веднага мислят за книжките си, чак после за всичко останало. Сега пък се юрнал да ме лекува, без да знае какво става долу. А долу може да има десетина главорези с бойни секири и петима да са по дирите ми — ей сега ще нахълтат! Пък той…
— Почакай — каза спокойно. — Не съм легнал да мра. И по-зле съм бил. Там… Кавтин е дошъл май.
Слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, му се струваше нетърпимо, ослепително ярка.
Еврих неочаквано се заинати:
— Нека чака този Кавтин! — рече непреклонно. — Сядай, казах!
Дали от твърдия тон, дали от друго, ала Вълкодав внезапно се отказа да спори, придърпа с крак малка пейка и уморено седна на нея, като постави меча в скута си. Еврих угрижено огледа гърба му и се зае да разтрива и тръска китки. Вълкодав знаеше какво означават тези движения.
— Ще те удуша — обеща полугласно. Не даваше никому да го цери с вълшебство, освен на Ниилит.