— Я стига! — засегна се граматикът. Ала прие предупреждението на сериозно, понеже отвори издута стъкленица, помириса съдържанието й и капна от нея върху чисто парцалче. — Що за варварска добродетел е това — почна да мърмори, — да пренебрегвате раните си!… Аз пък си мислех, че отдавна си надраснал това овехтяло заблуждение…
— Виж се сам, умнико — озъби му се Вълкодав. — Зяпаш във висши сфери, а тия двамата за малко да ви сгащят неподготвени… Писна ми да те уча. Добре, че глупците имат късмет…
Еврих се намръщи от досада. Цярът му не можеше да се сравнява с онзи буламач, с който навремето уплашеният халисунски лекар Иллад обля Вълкодав. То спираше кръвта, без да превръща лекуването в изтезание.
— Как така се даде на някакъв си камшик!? — възмути се Еврих след малко. — Съвсем ли ти е все едно! Всичките свилени конци на Инори няма да стигнат да ти зашия гърбината!
В този момент се дочу забързан тропот по стълбите и Вълкодав — уж беше капнал, уж нямаше сили — мигновено се изправи с насочен към противника меч. Еврих отскочи назад, опитвайки се хем да сложи тапа на стъкленицата, хем да застане в бойна стойка кан-киро. Естествено, не се справи с нито едно от своите намерения.
А пред тях цъфна строен тъмнокос юноша в скъпа блестяща ризница. В ръцете — дълго нарлакско острие, над горната устна и по долната челюст се къдреше младежки пух, но широките рамене, яките китки и коравият, самоуверен взор принадлежаха на истински воин.
— Чух да се вика!… — каза той, шарейки из къта със зорки сини очи. Зад него се появиха напрегнати лица на още неколцина въоръжени хора. Слуги? Домашна дружина?…
Вълкодав прибра своя меч и пак седна на пейката. Гърбът му бе като кълцан сюнгер, напоен с кръв. Еврих присви устни и пак отвори стъкленицата.
— Приветствам те, благородни Кавтин — каза тихо вянинът. Бе успял да реши, че няма да се бие с този човек. Никога и никъде. Макар че онзи сигурно скоро ще пожелае да си уредят сметките…
Кавтин през това време се убеди, че няма нужда от помощта му. Момъкът със счупената ръка хълцаше до стената, изцяло погълнат от усилията да намести осакатената си ръка така, че да не го подлудява. Другарят му пък не смееше да шавне, за да не бъде наистина набучен от плашливата мома с копието. Острието и без това го натискаше по-силно от необходимото да кротува. Кавтин прибра меча си в ножницата и си позволи да изрази учудване:
— Откъде ме познаваш, страннико? Прости ме, но не те помня… както и теб, достопочтени сине на Арантиада.
— Братята си приличат — каза Вълкодав. — Познавам по-малкия ти брат Инори, познавах и по-големия — Канаон…
— Наместникът взе братчето ти в палата си — припряно се намеси Еврих. — Момчето много ни разказваше за теб. Срещнахте ли се вече?
— Не, майка отиде да го види първо — съвсем по момчешки люшна глава, за да посочи назад Кавтин. — Ние тъкмо пристигнахме, когато се появи едно местно хлапе и се развика, че нещо лошо ставало в хана… И аз веднага… Значи вие сте спасили братчето ми да не се удави в реката?
Еврих кимна и Кавтин се усмихна широко и открито:
— Съжалявам, че не пристигнах по-рано и не ви помогнах срещу мерзавците. Все още съм ви длъжник. Затова ви моля да бъдете мои гости. Моят меч и моята чест са свидетели, че ще ви браня от беди… а за кого, благородни господа, да отправям благодарствени молитви към Свещения огън?…
— Аз съм странстващ учен, наричат ме Търсач на Мъдрост — поде обичайното Еврих. — А той е моят слуга и телохранител, аз му викам Зимо…
— Хората ме знаят като Вълкодав — прекъсна спътника си вянинът, като впи очи в очите на Кавтин.
На младия нарлак му потрябва известно време, преди да осъзнае смисъла на чутото. Ала когато вникна в произнесените слова, изразителното юношеско лице сякаш се вкамени, сините очи станаха на две късчета лед… Вълкодав, ако все още разбираше нещо от хора, си рече, че в момента Кавтин горчиво съжалява за прибързано произнесената клетва за гостоприемство. Нищо не можеше да поправи вече. Казаното не се връща.
Почакай! — мислено се подсмихна Вълкодав. — Не за цял живот сме ти гости. Аз навремето чаках единайсет години. Но, ако искаш, можем да се разходим извън селището, там вече не съм ти гост, владенията тук не са твои…
Малкият брат на Канаон още не умееше да крие чувствата си! Вече отваряше уста, явно за да изригне към Вълкодав именно тези слова, които мислено му подсказваше вянинът… ала тогава въоръжените слуги бяха решително разбутани от Сигина. Средният син на търговеца беше получил строго възпитание, затова не сметна за допустимо да подхваща кавга в присъствието на „майка на достойни мъже“. Точно това заяви и стисна устни, изгаряйки вянина с поглед.