Скърцане, чак писък от плъзгачите, викове на надзиратели, плющене на дълги бичове — всичката тази врява ги подминава и продължава, отдалечава се по коридора, разтваря се в петна мътна светлина. Сакатият се настанява до стената, вянинът прикляка до него.
„Мъкнат ги за долните галерии…“ — кашля халисунецът.
Сивият пес въпросително го поглежда и онзи гърчи устни в нещо като усмивка:
„Не съм ли ти разправял как ми осакатиха крака?“
Вянинът поклати отрицателно глава. Обръща камък, под него е скрил неотдавна хванат плъх. Започва да го дере и корми — с нокти, готвейки завидно богата каторжна трапеза…
„Преди две години бяхме долу — без да сваля очи от ръцете на другаря си и преглъщайки лакома слюнка, подхваща халисунецът. Единствено с разкази може да благодари за угощението. — Сигурно си чувал, че колкото са по-надълбоко, толкова по-богати са скъпоценните жили. Не е лъжа, хората истина приказват. С очите си съм го виждал. Само дето е много зле там долу. Нечисто. Ти сигурно си мислиш, че щом отдолу жари Подземния огън, на човек му се привиждат разни работи, а? Имаш да вземаш! Опазило ни Лунното небе, но Боговете са ми свидетели, че се докопахме до дупка към оня свят, така да знаеш! Там мечове изскачат направо изпод земята…“
„Мечове ли? — пресипнало се обажда вянинът. Железните му пръсти не трепват, късайки суровото месо на две равни части — точно покрай гръбнака, така че да няма никой обиден. — И защо не си взе един?“
Събеседникът му се засяга, тросва се:
„Да те видя ти, ако отидеш там, как ще си вземеш!“
И замлъква сърдит, но не задълго. Мърмори, изстивайки от яда си:
„Не, момче. Може там да се търкалят изумруди по пет пуда, ама по-добре изобщо да не ги зърва смъртен човек. Помня, веднъж откъртих едно такова камъчище, кристал скъпоценен… надзирател един ми каза после, че Армаровите майстори целия го шлифовали, без да го цепят, прекрасно нещо станало… та, казвам ти, откъртих кристала, а в скалата сякаш нещо се скъса. Цялата мина потрепери, а по пода тръгна пукнатина. Тясна като косъм… Залитнах, момче, не се удържах и стъпих връз тази пукнатинка проклета… И тогава удари отдолу един от тия мечове! Аз първом нищо не разбрах, нищо не усетих, само гледам — хвръкнаха ми пръстите, по половин ходило от всеки крак, а с месата ми и ей такова парче от оковите!… Посечено желязо виждал ли си? Като сланина, ох, мляс, отрязано! Зяпам си аз чуканчетата, все едно вечност мина, а после като плиснаха кървища… Видях меча, преди да припадна. Прозрачен, не лъснат като огледало. Аз дори не посегнах да затисна раните, а като глупак посегнах към призрачното острие… Все едно имам пръсти за продан! Осакатих си и ръката… Не знам какво стана после, приятели ме измъкнаха като мърша оттам… казаха ми, че съм се вкопчил със здравата ръка в онзи камък скъпоценен, безценен, все едно нови нозе ще си купувам с него, пфу… А мечът високо удари, чак до тавана на забоя. И където резна тавана, оттам, казаха, после вода потекла. Водна жила сигурно е имало. Потоп стана, едва запушиха галерията, много вар отиде, неколцина се удавиха, ама се оправихме накрая…“
Халисунецът млъква. Двамата затворници съсредоточено дъвчат — старият с гнили останки всред възпалени венци, вянинът — със здрави младежки зъби, които въпреки старанията на пазачите още се намират в устата му. Суровото месо е необикновено вкусно, жалко, че плъховете не стават колкото агне големи… е, те, ако израстваха толкова едри, кой кого щеше да лови из пещерите…
„Да… — въздиша, мятайки настрани изглозгано кокалче, халисунецът. — Оттогава вече на всеки отделен забой му поставят ей такива врати като одевешната. Така съм чувал, че правят. Хитро измислено… Защото всеки път като удари меч, веднага шурва вода. А има ли врата, веднага можеш я затвори… И от онази й страна да останат някои нещастници, колкото и да тропат — пиши ги свършени… Така че, момко, имах късмет аз. А ходилата ми досега там нейде се търкалят… Аз обаче съм тук. Засега…“