— Нека не ви сполети тъга край изстинало огнище, скъпи гости — отвърна Гелвина.
Нарлакска легенда гласеше, че преди много-много зими, по времето на Великата Нощ, предците на народа им дълго се скитали по страшни заледени страни, в които нямало по-лоша беда от това да ти угасне огънят. И макар отдавна нарлаките да са заселили топла и хлебородна земя, благословението пази спомена за студените им минали неволи…
— Благодарна съм ви за спасението на чедото ми, благородни чуждоземци — продължи Гелвина. Имаше звучен и властен глас, но същевременно женствен. — Особено съм задължена на теб, граматико. Ти си велик целител. Моят домашен лекар прегледа нозете на клетото ми дете и твърди, че си сътворил чудо. Според него твоето лечение е правилно и моят син Инори не след дълго отново ще проходи.
— О… аз, почитаема госпожо, не съм достоен за толкова хвалби… изпълних само онова, което ми повелява скромният дълг на лечител… — поклони се отново Еврих. Светлокосият арантянин лесно се изчервяваше, ето и сега Вълкодав забеляза с ъгъла на окото си, че бузите му руменеят. — Пък и истина е, госпожо, че успях да окажа помощ на храброто ти момче само защото благородният воин до мен сътвори истинското чудо, като изтръгна сина ти от ноктите на смъртта… Той усети, че се е случило нещастие, той повдигна канарата, затиснала Инори. Без моя спътник цялата ми целебна сила би била безполезна… Сам не бих се справил.
Кавтин тъпчеше на място и упорито съзерцаваше пода. Пръстите му здраво стискаха дръжката на меча. Гелвина леко обърна царствената си глава и погледна вянина право в очите. Вълкодав не избяга от погледа й, задържа взор точно колкото му предписваха правилата за приличие. Сетне склони глава като в поклон.
— Вярно ли ми казаха — рече му Гелвина, — че родом си от племето вяни, че хората те наричат Вълкодав и че уж имаш за другарче черен прилеп?
— Вярно са ти казали, достойна госпожо.
— А дали е вярно също, че преди три години си живял в Галирад, където си носел служба като телохранител на младата владетелка?…
— И това е така, достойна госпожо…
— Тогава — бавно промълви Гелвина, — никой по-добре от теб не ще ми разкаже как точно свърши земният път на големия ми син Канаон. Много неща чух… но никой от разказвачите не е бил свидетел на гибелта му.
— Стига да му изнася да си го припомни! — с дрезгав съскащ шепот вметна Кавтин. — Нима убийците носят в паметта си всички, чийто живот са отнели?!
— Дръж си езика зад зъбите, сине — нареди Гелвина, без да се обърне. — Слушам те, Вълкодав.
Вянинът не отвърна веднага. Не, не изпитваше страх от Кавтин. Нито в двубой, нито заедно с всичките му воини — хлапакът не можеше да се мери с него. Мислеше за съвсем друго. Все пак Майка Кендарат се оказа отново права, откъдето и да погледнеш — все права. Всяко деяние оставя диря, която след време отеква като ехо. Вълкодав вече бе гледал в очите човек, чийто брат е загинал от ръката му. И бе разказвал на син как е умрял баща му, пронизан от неговото копие. Душата на вянина отдавна се беше покрила с дъбова кора — все едно мъчно заздравяваща рана със засъхнала гной… но тези срещи дори върху кората оставяха драскотини. При все че за онези смърти той не съжаляваше никак.
Ала да се изправиш срещу МАЙКА и да й говориш за погубен от теб неин син… Нека и лош да е бил този син, какъвто беше Канаон — пак е мъчително задължение…
Вълкодав бавно пристъпи напред и преклони пред Гелвина дясното си коляно. Жест на почитание и покорство — човек от такова положение не грабва оръжието си.
— Твоят син беше воин, госпожо — рече той глухо. — Много добър воин. Малцина можеха да го надвият.
Въпреки че гледаше в пода, забеляза как зло настръхнаха мустаците на Кавтин, как пълните устни се превърнаха в побелели резки. Момъкът искаше кръвта му. Навярно сега си мислеше: „Хвалиш брат ми, мръснико! Сякаш жалките ти слова ще те отърват от мъстта ми!…“ Или пък нещо още по-ядно: „Аха, добър бил Канаон, ама ти си го победил, така ли?! Сега ще те видя колко си по-добър от него!…“
Мълчанието се проточи. Еврих се изкашля и додаде:
— Потвърждавам тези думи, благородна госпожа. Едно време синът ти бе на служба у Жреците на Боговете-Близнаци. Беше с тях в няколко града, където те спираха да възвестяват своите истини. Почти във всеки град избухваше спор заради вярата и се стигаше до двубой между Канаон и местния воин, въстанал срещу Близнаците. Виждал съм как се сражава твоят син. Хората му се възхищаваха, обичаха го за силата и вещината му на майстор на меча… Той понесе само едно поражение и гордостта му силно пострада. Свали осветената броня от плещите си и потърси друга служба, защото не се смяташе вече за достоен да се бие за Близнаците…