Кавтин вече не го свърташе на място. С чужд дрезгав глас той каза:
— Говориш празни приказки! Вянино! Кажи как уби брат ми! Или толкова кръв имаш по ръцете, че не го помниш?!
Вълкодав бързо го погледна…
Канаон не бе имал късмета просто да падне във водата и да потъне за радост на рибите. Громоляща вълна го подхвана и заби в скалите. Единият му крак се заклещи в пукнатина и тялото увисна с главата надолу, клатушкайки се и удряйки се в камъните. Ужасно зрелище. Лъчезаровичите не можеха да откъснат очи от нещастника и само обсъждаха дали наистина е мъртъв, а ако не, могат ли да го извадят оттам…
А Вълкодав отскочи назад и се спотаи зад близкия зъбер. И там притисна гръб към покритата с лед скала, мъчително поемайки въздух и бършейки пот от очите. Беше почти незасегнат, ако не броеше свирепата болка в разлютените си рани и особено в счупената си ръка. Ала можеше да върви, а значи можеше и да потърпи. Малко оставаше…
— Срещнах сина ти на двубой, госпожо — проговори той бавно. — И двамата защитавахме онези, пред които бяхме положили клетви за вярност.
— Значи излиза — каза Гелвина, като умело прикриваше треперенето в гласа си, но вянинът го долови, — че вашите господари се скарали… и ти си го убил по заповед на своя господар. Навярно синът ми е бил болен или ранен, когато сте се сблъскали, защото инак ти не би го надвил. Аз помня какъв беше Канаон… Кажи, вянино… Инори… носил си го на ръце… той каза, че си бил добър с него… Кажи, нима не е имало начин да пощадиш момчето ми? Защото Канаон би проявил милост към теб. Винаги е бил великодушен към по-слабите…
Вълкодав мълчеше. Еврих отново се намеси, за да замаже безмълвието с поредната лъжа:
— Точно така, госпожа. Синът ти никога не проливаше излишно кръв на свещените двубои… свидетел съм как е проявявал милост към онези, които с лекота би убил…
Вълкодав добре познаваше арантянина, толкова добре, че виждаше какво му струва да изстиска от себе си тези слова. Чак изцапаното му с мастило коляно трепкаше. Когато го бе отървал от жреците, Еврих мязаше на подут мях, целият в синини от юмруците на Канаон и неговия авер, солвянина Плишка. Те двамата с голям ищах пребиваха пленения вероотстъпник — ту заедно наведнъж, ту като се редуваха.
— Казаха ми — рече Гелвина, — че синът ми опитал да се наеме за пазач на дъщерята на кнеса, но ти си посъветвал владетеля да не го вземе. Защо?
Вълкодав тежко отрони:
— Нямах доверие на онзи, който доведе сина ти, затова.
— Колко лесно се погубва всеки, който е прям по душа и горд… — горчиво и замислено проговори Гелвина. — Моето момче е напуснало жреците, защото честта на воина не му позволи да взема пари от хората, които веднъж е подвел… Той е смятал, че ги е подвел… защото онова негово поражение, сигурна съм, е било чиста случайност… Насетне ти не си харесал човека, който го е довел, и този отказ е отпратил сина ми към недоброжелателя на твоя господар. А после между благородниците избухнала вражда и ти е било заповядано да убиеш Канаон… Ти, навярно, дори не си помислил, че майка го чака…
Ако бе възможно да върне времето назад, пък и да се попазари с Господарката на Съдбите, Вълкодав би предпочел отново да се озове в хана, под жилванията на бича. И нека го биеха колкото си искат, само и само да се избави от този разговор. Помисли си унило, че и Тигил може би майка го чака нейде в Кондар. За която безмилостният разбойник си е останал все същото весело и добро дете, което никого не е обидило. И на нея, също като на майката на Канаон, ще е невъзможно да се разкаже истината за сина й…
Вълкодав се изправи.
— Никой не ми е заповядвал, благородна госпожо. Беше честен двубой и Канаон прие смърт на воин. Съжалявам, че ти причиних мъка.
— Ти няма да разбереш — прошепна Гелвина. — Ти няма да разбереш. Никой не ти е отнел дете. Майка ти сигурно би ме разбрала. Макар че не знам що за майки раждат убийци…
Жената поклати глава. Тежки сълзи трепкаха в очите и само гордостта не им позволяваше да се пролеят. Повече нямаше какво да си кажат, реши вянинът. Наистина, не е загубил свое дете. Само родителите, както и малките си братя и сестри. И всички останали роднини. Вълкодав ниско се поклони на Гелвина и мълчаливо тръгна към вратата.
— Отново потвърждавам казаното от приятеля ми — с дървен глас се обади Еврих зад гърба му. — Нека Боговете от Небесната планина навеки ме лишат от лечителската дарба, ако сме произнесли и една лъжлива дума пред теб. Аз също съжалявам за тъгата ти, благородна госпожо.