Момчето пъхна кората в дланта на Еврих, изхълца, готово да се разреве, и падна на колене:
— Благородният ми господар заръча да чакам за отговор…
Еврих не понечи да зачете брезовата кора, а мълчаливо протегна свитъка на Вълкодав. Вянинът скъса конеца, с който бе вързано писмото. Прилепчо тутакси кацна на рамото му, за да види какво е това интересно нещо в ръцете на приятеля му. И двамата се втренчиха в неравно надрасканите редове.
Кавтин пишеше на сакаремски. Все пак беше син на търговец, а като най-първите търговци-пътешественици в света се славеха именно сакаремците, наред с арантяните и мономатанците. Затова всеки уважаващ себе си търговец трябваше да може да се пазари, да пише договори и да псува на всеки от тези три езика.
„Подъл убиецо на брата ми, не ти е мястото сред мъжете — гласеше посланието. — Защото не си мъж по сърце. Кавтин син на Кавтин те хули и ти казва, че ако изобщо имаш представа от чест, то утре заран ще ме чакаш на кръстопътя на Кондарския друм и Южния керван, защото гостоприемството ми губи законната си сила, понеже ти го обещах, без да знам що за мръсник си. И ако не дойдеш, ще те прочуя навред като страхливец и мерзавец. Ти повече да не смееш да се кълнеш като мъж, нито да свидетелстваш за други хора. А ако дойдеш на уреченото място, там ще те убия и ще наредя да заровят мършата ти в чакъла на Ренна, понеже там е земя, която нито е суша, нито вода, така че трупът на един негодник да не осквернява нито една от благородните две стихии. Подписвам словата си и държа на тях — Кавтин, брат Канаонов.“
Вълкодав дочете писмото и го подаде на Еврих, който изви вежди и чак след кимването на вянина заби поглед в писмената. Още на първите думи изразителното лице на учения се изопна.
— Кълна се в ризата на Най-прекрасната, изгоряла по време на припряното й бягство!… — възкликна той и непредпазливо се плесна по твърде нежното след жуленето коляно. Изохка сподавено. — Ох… кълна се и в полата й, изцапана при същото бягство в торището!… — добави, утешавайки тръпнещата кожа на крака.
— Чети нататък, чети — изхъмка Вълкодав. — Нали трябва да ми обясняваш какво пише.
Косо погледна към малкия неволник. Момчето очевидно знаеше съдържанието, поне по смисъл, ако не и в подробности. И направо се гърчеше от страх, жална гледка. Свикнало е да го бият за лоши вести…
— Ама че!… — каза накрая Еврих. Беше се справил с посланието по-бързо от Вълкодав, ученото си е учено… — И сега какво? — попита граматикът. — Ще идеш ли?…
— Предай на господаря си — строго рече Вълкодав на момчето, — че думата „чест“ на сакаремски се пише с буквата „ку“, а не с „кай“. Запомни ли?
Неволникът не вярваше на ушите си:
— А… какво още да му кажа, господине?…
Вянинът равнодушно сви рамене.
— Това е всичко. Само туй предай.
Момчето-роб заотстъпва заднешком и с поклони, а чак когато се отдалечи на десетина крачки, се обърна и хукна нагоре по пътеката. Еврих го гледаше как се катери по склона и после изчезва зад ръба на стръмнината.
— Ти обаче… — поде той, ала Вълкодав рязко вдигна длан и арантянинът замлъкна насред дума.
Вянинът наостри уши и скоро чу това, което очакваше. Звънък шамар проехтя, последван от плача на отрока, който се мъчеше да каже нещо. Вълкодав не се и съмняваше, че Кавтин е наблизо, нетърпелив да получи отговор. Братово момченце. Момченце. Воинът е сдържан. Само хлапак не го свърта, когато става дума за предизвикателство за двубой!…
Вълкодав се обърна към граматика и изръмжа:
— Ей сегичка ще довтаса — да ми къса главата.
— Но ти… — предпазливо попита Еврих, — нали не искаш да се биеш с него?
— Не искам — кимна Вълкодав.
— Но ако правилно разбирам… — засуети се граматикът, — онези хулни думи… дето няма да ги повторя… са речи, каквито вашият Закон повелява да се измиват с кръв… Нали?
— Може и да има такъв Закон — небрежно поглеждайки към стръмния бряг рече Вълкодав. — Само дето не е вянски, а сегвански. Мен какво ме засяга?
Присвиваше очи, които сълзяха, по нищо друго не личеше да е притеснен, затова ученият полюбопитства:
— А как тогава отвръщате на подобни обиди?