— Ние — измърмори Вълкодав — казваме на такива писачи, че сами са глупаци.
Над ръба на стръмнината изникна тъмният, заради слънцето в гърба, силует на стремително крачещия Кавтин. Вянинът отлично знаеше какво означава неговата напрегната, леко вдървена походка. Момъкът усещаше черни криле над раменете си, а пред очите му плуваха късове от предстояща разправа и червени искри. Не гледаше нито наляво, нито надясно, нито под нозете си. Нарлаките, също като солвяните, вече не толкова често захващат кръвно отмъщение. Отминали са времената на древната Правда, която сочеше кому от семейството се пада дългът да въздаде възмездие за гибел на роднина. И от кого от виновния род следва да се търси сметка. Потънали са в миналото онези времена, когато всеки е знаел — не закачай съседа си, за да не пати после най-добрият от твоя собствен род! Днес вече отиват на поклон при владетеля или при наместника — защити, отсъди. И не просто отиват — дарове носят. И се боят не от справедливото решение, а от съдника. Единствено в закътани краища още се живее така, както според Вълкодав е пристойно за хората.
Разглеждаше приближаващия се Кавтин. Възмечтал е, значи, да мъсти за брата си. Толкова силно възмечтал, че заради отмъщението нарушава майчината повеля. Я го виж как наперено върви, само дето пушек не вдига. Ще се хаби той, юнакът, против родителската воля да призовава на съд някакъв си дивак! Та той сам ще смачка виновника като бълха, с една ръка! Вдън земя ще го побие! А съплеменниците на Вълкодав, между другото казано, смятаха за неприлично да хукнеш да се разправяш с оскърбителя си в подобно състояние на духа. Отмъщението, смятаха вяните, следва да се върши на трезва глава и с ясен разсъдък… Дори и само заради това, че да не се провали решителният удар заради гневното заслепяване.
Кавтин няколко пъти едва не си изкълчи крака, докато слизаше разпенен по тясната пътечка. Лицето му бе като залято с котле вряла вода — бяло и червено, на петна. Спря на пет стъпки от седящия Вълкодав. С тромава ръка изтръгна меча от ножницата. После разкопча колана и не го остави да се свлече, а го запрати настрани толкова силно, че ставаше смешен. Притисна дръжката към сърцето, после към челото — и насочи потрепващия връх на острието към вянина. Жестове, призоваващи противника незабавно на двубой. Двубой до смърт.
Еврих възкликна нещо нечленоразделно и понечи да скочи на крака. От затопления под слънцето камък заръмжа Прилепчо, разперил войнствено крилца.
Вълкодав безгрижно извърна лице и хвърли камъче във водата. То тънко пльокна.
— Ти!… — произнесе младият нарлак. — Ставай и се бий!…
Гласът му звънтеше, начупен от напрежението.
— Аз пък не ща — каза Вълкодав.
— Опомни се, благородни Кавтин — заговори трескаво Еврих. — По-добре ме чуй… почтената ти майчица…
Можеше да не си дава труда да приказва. Кавтин вече бе минал прага, отвъд който човек става недостъпен за разумни доводи. Не можеше да бъде разубеден. Поне не и с думи. Нарлакът не просто не се вслуша, той даже не чу граматика. Вероятно дори не го забелязваше.
— Тогава умри, щом не щеш да се браниш! — кресна той. Мечът му от скъпа стомана свирна над главата, очерта безукорна дъга. Не всеки търговски син има понятие от оръжие, да не говорим за владеенето му. Не всеки, който предпочита да плаща за надеждна охрана, се упражнява с яки момци от домашната си воинска дружина. Ала Кавтин, също като баща си и брат си, повече се осланяше на собствената си въоръжена ръка. Доверяваше се на меч в своята десница, без да разчита на телохранителя. Вече бе имал случаи да затвърди убеждението си, че ненапразно е проливал потта си, шлифовайки умението си…
Слънце избухна в сноп отражения върху връхлитащото острие и юношата успя да вкуси от насладата, мигът тържество беше негов, той не оставя безнаказан убиеца на брат си, ето, злосторникът след малко ще е труп, леш, мъртва плът!… И нищо друго няма значение.
Миг на заслужена слава…
… той премина. Безславно.
Кавтин изобщо не усети вянинът да го е докоснал. Даже би се заклел, че не го е пипнал и с пръст. Жертвата комай даже не се изправи… е, надигна се мъничко… стреснал се е… Ала що за ветрен вихър изведнъж подхвана Кавтин и неудържимо го повлече встрани от врага?! Младият нарлак пробяга няколко крачки, напразно мъчейки се да запази равновесие — главата, плещите, ръцете, вкопчени в меча, бяха се засилили незнайно накъде, нозете омекваха, не успяваха подир тялото… накрая, разбира се, тупна бая неудобно, затискайки лявата си ръка… Ударът по нея отекна чак в ключицата, а дланта болезнено преора острите речни камъчета.