И чу гласа на вянина, забил се като шиш в ухото му:
— Казах ти, не ща да се бия с теб, хлапе.
— Прибери меча, Кавтин — отново призова към разум ученият. — Нека по-добре поговорим. Боговете са ми свидетели, за много неща има да си ни сърдит, но…
Но нарлакът вече беше скочил и умните речи на Еврих се попиляха нахалост. Кавтин мълчаливо се хвърли към седящия вянин. Да, Вълкодав седеше — зорко, напрегнато, стегнат като пружина, готов да улови всяко движение на нападателя, за да прекъсне това движение в зародиш. Нарлакът се приближаваше, изпод чизмите хвърчеше белезникав едър пясък и камъчета. Този път Кавтин уж забеляза мярналите се насреща му ръце. После видя много отблизо огледалната повърхност на дълбока локва с попови лъжички в нея… те чевръсто се стрелкаха насам-натам, на плитко и на дълбоко. Мечът, изпреварващ стопанина си, разпра гладката водна повърхност, отсече мимолетен прозрачен комат, който тутакси разцъфтя във ветрило от пръски. Кавтин даже се опита да се извърти във въздуха, което не бе по силите на човек. Сколаса само да влезе в локвата не с глава, а с гръб и рамене. Изплиска почти всичката вода.
Някак успя да подаде глава над локвата, заплюва погълната кал, още не осъзнал унижението си и все още не пожелал да умре от срам, а падението му продължи — непреодолима сила го стисна отзад за яката и с едно дръпване го изхвърли далеч от ямата. Кавтин едва виждаше през залепналата по лицето му коса, но понечи да докопа врага с меча. Грешна постъпка. Удар по китката изтръгна оръжието, а после го запрати обратно в дълбоката локва.
Прилепчо се стрелна от върха на камъка си, за да улови с тържествуващ вик изплискана заедно с водата попова лъжичка. Хич не го вълнуваше какво прави Вълкодав с нарлака. Отлично усещаше кога приятелят му се нуждае от помощ.
Този път на Кавтин се наложи да се измъква сам.
— Разхлади ли се? — запита го вянинът, като силно присвиваше очи, от което синът на търговеца реши, че дивакът му се подиграва. Ала след малко младият нарлак, тежко поемайки дъх, изведнъж забеляза, че вянинът просто, кой знае защо, едва понася слънчевата светлина.
— Седни! — заповяда дивакът.
Известно време Кавтин остана прав — от чист инат, търсейки достоен отговор в ума си и гледайки как книжовникът с интерес изучава отнетия му меч. До този ден Кавтин никому не бе позволявал ей така да докосва оръжието му. Така повеляваха древните обичаи на честта и юношата ги следваше, въпреки че той, опората на семейството си, можеше само да мечтае за воинско Посвещение.
— Не пипай! — дрезгаво и с ненавист каза той на Еврих. Ала не се нахвърли срещу него. Вече разбираше, че ако продължи да се държи безразсъдно, ще стане по-зле.
— Добре, щом те дразни… — сви рамене ученият. Избърса мокрото острие с везания край на ризата си (Вълкодав с насмешка си рече наум, че след същото със Слънчев пламък би му се наложило да кърпи дрехата), вдигна ножницата и прибра меча в нея. После остави оръжието на земята до себе си.
— Сядай! — повтори вянинът и Кавтин се подчини. Само и само да не бъде унизен още повече, ако продължи да упорства. Мокрите дрехи залепваха за кожата, студенееха от вятъра. Юношата гледаше Вълкодав, но неочаквано го заговори Еврих:
— Как се чувства Инори? Навестих го днес сутринта, още спеше.
Кавтин трепна силно. Мисълта за безпомощното малко братче сякаш го изтегли от някаква мрачна пропаст.
— Малкият си поиска иглите и конците… — с учудване чу собствения си глас.
— Значи е добре! До есента отново ще проходи — усмихна се граматикът. — Ще ти дам един лекарски съвет, Кавтин… намери за малкия куче. Едро. Сив вълкодав от вянските гори. Те са едни такива рошави песове. Инори ще се държи за нашийника му на първо време, когато почне да става. А и щом тръгне да излиза навън, кучето ще го пази като никой друг. Нито до реката в опасна доба ще го допусне, нито на лош човек ще даде да припари.
— Инори каза на мама, че иска да направи гоблен с такова куче… — пак съвсем неочаквано за себе си сподели Кавтин. — Каза, че един такъв пес го държал над водата, за да не се удави… после кучето избягало, сигурно когато вие сте пристигнали. Каза, че помни добре как изглеждал песът…
Вянинът се усмихна загадъчно при тези слова, но Кавтин не забеляза, а Еврих добави:
— Чувал съм, че вяните доверяват децата си на такива кучета. Много надеждни пазачи са.
— Инори имаше телохранител — Сенгар! — каза Кавтин. — Назначи го на служба господарят Алпин. Сенгар загина в наводнението, спасявайки малкия. Инори каза, че някакъв човек бил ви предал меча му… — Очите на младия нарлак отново блеснаха злобно. — Сигурно сте го присвоили, а? Или вече сте го продали?…