— Взимай и влачи, ако щеш, изпотрябвало ми е Сенгаровото желязо… — изръмжа Вълкодав.
Беше доволен, че Еврих започна разговора. Иначе той направо би изтърсил цялата истина пред момъка, нека си я сърба. Умният Еврих подхвана нещата издалеч. Че дори посъветва нарлака сив вянски пес да купи… брей, че хитрец бил граматикът… А аз го мислех за по-просто душен от мен…
— Сенгар не загина — поклати русата си глава арантянинът. — Той изостави Инори.
Кавтин подрипна:
— Как смееш!… Откъде знаеш!…
Еврих погледна Вълкодав и поясни:
— Заварихме го тук, в Четирите дъба. Разпитай в другия хан, ако не вярваш. Ние казахме на Инори, че уж мечът го намерил един пътник… В действителност Сенгар изяде хубав бой, лиши се от оръжието си и приятелят ми му нареди да не се мярка повече пред хора.
— Как така!… — задави се от гняв синът на търговеца. — Ама… аз него… на господаря Алпин ще се оплача… аз…
— Не — намеси се Вълкодав. — Сенгар вече е далеко и няма да се върне, докато не обезумее. Нека Инори мисли за него като за герой. Хлапето обичаше този негодник.
Еврих тежко въздъхна и подхвана главното:
— Инори казваше, че Сенгар много му приличал на Канаон…
Мигновено пребледнелият Кавтин този път скочи на крака и заплашително пристъпи към странниците, свивайки юмруци:
— Не смей да споменаваш името на брат ми! — И внезапно замръзна на място. Облещи се, очите му сякаш се готвеха да изхвръкнат от орбитите. — Ти искаш да кажеш… искаш да ми кажеш… — изхълца той.
— Сядай! — сопна му се Вълкодав. — Майка ти вече изгуби един син, защото го беше разглезила. И едва не изгуби втори, защото го повери на чужди хора! Само това й липсва — да изгуби и теб, защото си се родил кръгъл глупак!
Кавтин отново пристъпи напред и налетя, блъсна се в погледа на вянина като в каменен зид, какъвто нито с гърди, нито с чело можеш да пробиеш. И даже меч надали ще го срути. Нарлакът бавно отпусна пестници и отмаляло седна почти на предишното си място, където опеклата се от дрехите му вода се беше събрала в локвичка. Той не усети нищо, все още заслепен от избухването си.
— Това, което искам да кажа, е… — невъзмутимо, сякаш ставаше дума за отвлечени материи, продължи Еврих, — че ние премълчахме истината относно Сенгар пред благородната ти майка, за да не огорчим Инори, за да не затвори момчето сърцето си за хората. Нека Свещеният огън, пред който се покланя народът на нарлаките, му даде дълги години живот, без повече да вкуси предателство и измяна… И още искам да кажа, че излъгахме майка ти за брат ти Канаон…
— Кротувай! — предупреди през зъби Вълкодав.
— … Синът й няма да се върне, затова по-добре тя да го помни такъв, с какъвто може да се гордее всеки родител. Какъвто може да го обича всеки родител.
Кавтин преглътна, без да издаде и звук.
— Кога Канаон стана наемник? — попита Вълкодав. — Има десет години, нали? А колко пъти е идвал у дома? Три пъти? Два?… Нищо не знаеш за това какъв беше брат ти, момко. Нищо.
Вечерта Еврих отново посети палата на наместника, побеседва с лекаря, навести Инори. Госпожа Гелвина никога досега не бе позволявала на момчето да бродира при светлина на борина, опасявайки се да не си повреди зрението. Ала сега отстъпи, защото, когато си зает с любим занаят, душата пее, лекува и заздравява тялото… и отвлича съзнанието от болката. Момчето гордо показа на Еврих парче плат. Върху него с остър въглен бе изрисуван голям пес. Свирепото животно с наежена на врата козина се готвеше за скок в бурна река, в средата й размахваше отчаяно ръка давещ се човек. Засега липсваха крайбрежните камъни и други подробности като дървета и всичко останало, ала даже от скицата лъхаше чувство, което не оставяше никого равнодушен. Еврих остана дълго с Инори, припомняйки си как изглеждаше онова място, където го бяха спасили.
Болните нозе на Инори бяха завити с дебело вълнено одеяло. Семейството му възнамеряваше да поеме обратния път най-рано след месец, когато раните заздравеят достатъчно, а костите се сраснат, без опасност разместените шини да причинят изкривявания. Еврих за последен път прекара длан над завивките, убеди се, че лечението върви както трябва, разроши косите на хлапето и напусна стаята. Не му каза, че утре, в ранни зори потегля заедно със спътниците си към Кондар с каруците на грънчаря.
На изгрев-слънце заминаващите бяха приветствани от удари на забивани над портите клинци. Ханджията, впечатлен от вчерашното произшествие, бе осенен от забележително хрумване как да преименува странноприемницата. Ратаи дърводелци още нощес успяха да изрежат и дори да покрият с блестящ лак голям прилеп, изпълнен доста вещо, очевидно майсторите са имали от какво да гледат и не им се беше наложило да измислят. Дървеното страшилище висеше на дръжка на камшик и със зъби, дълги по един пръст, ръфаше плетените ремъци. Очевидно вещественото свидетелство на подвига на Прилепчо се пазеше в сандъка на ханджията, редом с най-ценните му вещи, така че винаги да може да бъде предоставено на всеки недоверчив или просто любопитен гост. Изрязани нарлакски букви под дървените ципести криле възвестяваха новото название на хана: