С една дума, тогава той по най-немъжествен начин размаза сълзи и сополи по лицето си и мама седна да го утешава, да се отмята от казаното и да обещава, че ако някога наистина си отидат и го оставят сам-самичък на света, то това хич няма да е скоро. След ужасно много години. Когато остареят и се уморят, когато им се прииска да си починат след деветдесет и девет години работа и грижи. А той дотогава ще е възрастен мъж, даже сигурно също беловлас. Дядо на множество внуци. И велик ловец.
Ох, да можеше да знае тогава, колко рано ще свършат обещаните от мама „много-много години“!… Само след седем луни.
Йара пак въздъхна. Той, глупачето, плачеше само от споменаването за онова, страшното, сърдит, че далечният призрак на бедата си е позволил за миг да помрачи безоблачните му детски небеса. Обаче след като се случи, вече не плачеше. Изобщо. Сълзите сякаш пресъхнаха. Завинаги.
Стражниците, отворили на разсъмване градските порти, лениво си говореха, подхвърляха си закачки. Грееха се на слънце, докато цареше сутрешният хлад. Ала почне ли слънчо да жари — ще се изпокрият в дебели сенки. Стражниците, както отдавна си изясни Йара, не са някакви особени същества, а най-обикновени весели момци, само дето носят ризници, подпират се на копия и имат самострели. Рядко някой се държеше зле с бездомните малчугани, защото хлапетата на драго сърце тичаха до близката гостилница за храна и пиене, изпълняваха дребни поръчения. И когато през портите минава керван, а стражниците надничат в денкове и кошници, почукват по делви и отварят сандъци, за да съберат полагаемия на господаря конис данък, тогава невръстните улични дрипльовци се притичват да помагат на търговците да връзват и закопчават. И стражата не възразява, ако пътешествениците хвърлят на хлапетата дребни грошове.
След като се поотрака в Кондар, Йара опита късмета си на пристанището, където се поклащаха големи и малки кораби, пробва се също и край всички останали градски порти. Истината, която при това постигна, беше ясна и проста като дръжка на мотика. В града никой не се радва на сираче, чиято кожа има такъв смахнат цвят. Нито един мореход не гореше от желание хей така, от добрина и съжаление, да го вземе на кораба си и да го върне в родната страна. Оказа се, че превозът по море струвал пари. Много пари. А за всяка възможност да заработи поне част от исканите пари се налагаше да воюва с юмруци. А точно това Йара не умееше. Той изобщо почти нищо не умееше от онова, което изискваше от него животът на безпризорник. Йара се оказа неспособен да спъне разносвача на гевреци, заради което с позор и бой бе прокуден от малката глутница бездомни хлапета, към която се беше опитал да се присъедини. Накрая намери сравнително безопасно и спокойно място край Източната градска порта.
Оттук не минаваха много хора. При основаването на града, което според местните лъжци уж било станало още преди Последната война, се е смятало, че от тези порти ще тръгне оживен друм към приятелски настроените солвяни. Ала Засечният рид за два века така и не се превърнал в по-проходим, пък и накрая съвсем опустял. Сега откъм изток прииждаха предимно гурбетчии и самотни странници. И едните, и другите не пристигаха с кой знае колко багаж, който да се преглежда от стражите.
Затова пък охраната на Източната порта всеки трети ден се командваше от един млад старшина, когото Йара мислеше за спокоен и справедлив. Момчето даже му знаеше името — Брагел. Всеки път, когато идваше Брагел, за сирака настъпваше истински празник, чакан с нетърпение. Старшината вече редовно пращаше Йара да донесе пиво и храна за всички свои подчинени, при което поверяваше на хлапака цяло съкровище от един сребърник. Йара се разпореждаше с това богатство, както го бяха учили у дома. Първия път Брагел преброи рестото от грошове и дори повдигна вежда, учуден от небивалата честност на бездомното момче. Стражата бе свикнала, че малките дрипльовци винаги „губят“ по един-два медни гроша пътьом. Йара познаваше и такива, които просто биха духнали заедно със сребърника, без да донесат нито ресто, нито кошницата с храна. Брагел тогава нищо не рече, а взе, че отчупи половината от питката си и я подаде на хлапето с чудноват тен. И повече не броеше грошовете. А Йара продължи честно да връща остатъка от парите, че и нещо повече — запомняше кой от стражниците какво е поръчал и нито веднъж не сгреши какво да му купи от гостилницата…
Гората се намираше на няколко прелета на стрела от стените на града — традиция от времената на Последната война. Никакви врагове отдавна вече не нападаха кондарци, но голата пустош, наричана по стар обичай „вехто поле“, се чистеше едва ли не с благоговение като пред Божи храм всяка година. Целият град излизаше сякаш на панаир, за да плеви всякаква растителност от полето. Всъщност Кондар се намираше на не най-удобното според картите място — в северния ъгъл на Нарлакската държава, все заради злокобната Змейска диря. Жителите му харесваха да се мислят за малко по-особено племе от останалите нарлаки, кичеха се с произхода си от най-първите безстрашни вардяни на границата, твърдяха, че били техни преки наследници. Затова и всички празници се отбелязваха тук малко по-войнствено, за да напомнят за кървавите събития на древността. Обиколката на Границите, състезания на конници, надпревара с бойни кораби, разчистването на „вехтото поле“…