Йара разсеяно гледаше в далечината, понеже пътят бе безлюден, а до часа, когато му връчат сребърника и го пратят до гостилницата да пазарува, оставаше доста време. Другите момчета играеха на чилик, но той не се опита да се присъедини; знаеше, че няма да го искат, дори някой от играчите току ще го перне със своята тояжка… Така че нищо чудно нямаше в това, че именно той пръв забеляза показалата се от гората каруца.
В родния му край почитаха мнозина Богове, ала най-вече — Бащата Небе. Този Бог наистина даваше милостта Си навсякъде по земята, където и да се озоват Неговите смъртни чеда. И момчето възнесе кратичка благодарствена молитва, след като забеляза, че вехтото поле се прекосява от истински търговец с пълен впряг стока. А щом има такава, Брагел ще събере данък. Което пък значи, че няма да се размине без развързване на денкове и после повторното им стягане!…
— Търговец!… — завика Йара и се озърна към старшината на стражата. — Търговец!
Все още говореше зле нарлакски, но тази дума бе научил добре.
Чиликът веднага бе прекъснат, в прахта тупнаха тояжките, момчетата също се взряха в друма. Не бяха очаквали да се появи каруца и сега се чувстваха обидени, че червеникавият мухльо ги е преварил. Сега Брагел надали щеше да им позволи да избутат тоя дребен чироз от впряга, когато търговецът се приближи.
Скоро се видя, че юздите държи здрав и прав старец с бяла брада. Отзад, сред плетени кошници седеше възрастна жена. Петима мъже и още една жена, по-млада, вървяха отстрани.
Брагел поздрави грънчаря и синовете му, по което Йара разбра, че ги познава, навярно не за първи път идваха в Кондар. Лошото бе, че стражата имаше доверие на тези хора и не тръгна да наднича колко стока карат. Момчешкото сърце се сви, докато стражниците просто попитаха стареца колко грънци има, а сетне Брагел надраска нещо върху намазана с восък дъсчица и взе парите за преминаване през портата. Ала ловецът, който бе с грънчаря, бе подканен да покаже своя товар, явно не го познаваха толкова добре. Йара за кратко се обнадежди, ала ловецът даде на пазачите две норки и една лисица, след което сам стегна денковете си с останалите кожи.
Ето ти на дългоочакван търговец…
Брагел нищо не попита жените. Нямаха багаж, не го занимаваше по каква работа идват в града, имаха вид на почтени госпожи, сигурно майка и дъщеря. Ала двамата други непознати, които придружаваха грънчаря, бяха удостоени с най-голямо внимание. Особено единия, висок и брадат, с дълги посивяващи коси, сплетени на плитки.
Момчетата наобиколиха именно него, но без да се приближават съвсем — не посмяха, кой знае защо. Ала сочеха с пръсти едрия прилеп, кацнал спокойно на рамото на странника и съвсем очевидно понасящ без притеснение слънчевата светлина. Там, където по-рано живееше Йара, имаше много прилепи, но такъв като този никога не бе виждал. После забеляза морава следа по кожата на шията на непознатия, която изчезваше под ризата на гърдите му. И още една ивица се подаваше от ръкава, пълзеше по китката чак до пръстите. Белезите като че ли бяха пресни.
Йара не се зачуди от какво са — знаеше, че са от бич. От опит го знаеше. Веднъж богати конници минаваха по улицата и той, бездомникът, не се отдръпна достатъчно живо от пътя им. Йара отлично запомни ослепителното парване, после жестоката и обидна болка, превърнала се в треска привечер. Възрастният здрав мъж тук, разбира се, с нищо не показваше, че го боли, но Йара се досещаше колко го сърбят белезите, как лошо тръпнат и жилят. И съжали непознатия. Въпреки постепенно изграденото у него убеждение на бездомник, че е по-добре себе си да жали човек, отколкото на други хора да съчувства, та сетне да си изпати…
Продължи да разглежда странника и последното, на което обърна внимание, бе онова, което пък бе привлякло първия поглед на опитния Брагел — дръжка на дълъг меч, стърчаща над дясното рамо на човека.