Младият старшина се намръщи недоволно. Пътникът мязаше на негодник, за когото плаче въжето. Брагел смяташе, че такива побойници нямат място в Кондар — и без това си ги има толкова, че ако плюнеш, все някоя подобна отрепка ще улучиш. Хич не желаеше да пуска още един обесник. Знае ли се какви ще ги надроби, кой ще сърба после? Кой, ще попитат, е позволил на тоя да влезе в града?…
— Аз съм странстващ учен, родом от благословената Арантиада, наричат ме Събирач на мъдрост — представи се на стражника млад светлокос мъж, който стоеше до снажния главорез. — Идвам във вашия град с намерението да се кача на кораб, който отива отвъд морето, към сегванските острови… А този човек е моят слуга и телохранител, от племето вяни, аз му викам Вълкодав.
Брагел кимна с облекчение, записвайки словата на странника върху парче пергамент. Добре, така бива — варварин за телохранител. Така вече наистина бива. То от диваците друго става ли? Най-свястното, с което могат да се заемат… Защото са груби и тъпи, но пък способни да побият човек в земята до ушите с пестник. Дано поне този е послушен на господаря си, рече си наум Брагел и в следващия миг вдигна глава и срещна погледа на варварина. Той се усмихваше едва-едва с ъгълчето на устата. Старшият на стражата даже леко се изчерви, внезапно проумял, че тоя мъж явно е врял и кипял и го чете като отворен свитък — заедно с всичките му мисли и разсъждения.
— В нашия град — промълви старшината, отърсвайки се от взора на варварина, — живеят мирни, добри и спокойни люде. Сами разбирате, не ни трябват излишни бели. Вие, благородни гости, можете да носите оръжията си, щом толкова ви се иска, но трябва да бъдат вързани. Такава е волята на господаря ни конис.
И арантянинът имаше меч, вероятно дори добре го владееше. Но Брагел се обърна най-вече към страховития телохранител.
Еврих кимна с готовност. Вянинът обаче даже не трепна.
По знак на старшината един стражник извади два ремъка с дървени печати. Стегна кръстовините на мечовете и ги върза за ножниците, сетне отряза подаващите се краища на ремъците така, че ваденето на оръжието, без да се счупят печатите, ставаше невъзможно. Добре дошли в Кондар. Тук не е като в Галирад, тук не вярват на дадена дума. Арантянинът бръкна в кесията, за да плати за влизането, както и за запечатването на оръжията.
— Четирима сме — поясни той. — Двете жени са с нас.
— Хубав меч има телохранителят ти — каза старшината. — Трябва да е добър воин. Как се е случило боец като него да бъде бичуван?
Най-добрият начин да се измъкнеш от неудобни въпроси е да обърнеш всичко на шега. Затова Еврих весело отвърна:
— На добрите воини винаги се намира някой по-добър, нали така, Вълкодав?
Вянинът сви рамене, но премълча.
По пладне дойде друг старшина със сменна стража. Както винаги. Брагел и момците му ще си тръгнат по къщите, а Йара ще се промъкне по заобиколни сокаци почти през целия град, за да проследи младия нарлак, който ще почука на портата и ще влезе в дома си. Понякога на прага го посрещаше жена му, но по-често изприпкваше момчето на Брагел — хлапе, малко по-малко от Йара. Жената бе хубава, тя прегръщаше старшината и го целуваше, без да го чака да отмие от себе си градския прахоляк, а синът увисваше на колана на баща си. Винаги покрай семейството се появяваха две големи кучета халисунска порода, бели, с гъста дълга козина, провиснала на дебели мърляви масури чак доземи. Йара бе чувал, не помнеше къде и кога, че срещу такива песове и тояга не помага, пищните им шуби гасят ударите. Йара никога не се приближаваше до портичката на Брагел, ала не заради страх от кучетата. Може би някога животът ще го научи да остане безразличен, когато го наричат просяк, ала все още не му бе все едно.
Само си мислеше, че верните песове навярно всеки ден ги хранят до насита. По пълна паница каша и по кокал отгоре, а по кокала добрата млада господарка на къщата е оставила достатъчно мръвка, за да им е сладко… И племето на татко също имаше особена порода кучета, само у тях имаше такива от целия Задоблачен рид. Йара никога не бе посещавал планината на Четирите орела, затова само знаеше за тези кучета, наричани „утавегу“, че са бели. Дали приличат на тия халисунци?… Или по нищо не приличат?…
Грънчарят препоръча на Еврих странноприемницата „Нардарски лаур“, кръстен така в чест на сребърните монети от малката, но силна и богата южна страна. По думите на стареца, странноприемницата се намирала не в най-заможната махала, но и не в най-изпадналата. Не е скъпо, чисто, прилично място да отседне човек, стопанинът е честен мъж, няма да е срам да гостуват там и жените…
Вълкодав крачеше до каруцата, уверено управлявана от грънчаря. Вянинът се оглеждаше наоколо без много удоволствие. Не му допадаха нарлакските градове с техните тесни улици, които някак неприятно напомнят подземни коридори. Дървеният Галирад горе-долу му понасяше, но тук!… Каменните стени на сградите сякаш всеки момент се гласяха да се сключат над главата му, да се превърнат в сводове на мрачни пещери… Паважът бе кален и мръсен от храчки и изливана през прозорците помия… трябва ти здрав и негнуслив стомах, за да стъпваш по нея бос!