Еврих и Вълкодав се връщаха от пристанището, където разпитаха за кораб до сегванските острови, в странноприемницата, където бяха оставили жените. Не носеха много утешителни новини. Изясни се, че единственият сегвански кораб вдигнал платна предния ден и не очаквали скоро друг.
Излизаше, че се налага да отседнат за известно време в Кондар.
За което се нуждаеха от пари.
Когато тръгваха на път, уж взеха достатъчно сребро, което да им стигне да заминат отвъд морето и да се върнат обратно. Животът обаче отново им показа, че човек предполага, ала само Съдбата и Боговете разполагат, че нищо не можеш да пресметнеш предварително. Та и как биха могли да предвидят появата на Сигина и Рейтамира! Или малкия Инори, чакането на близките му ги забави допълнително… Минавайки Портала, Еврих самонадеяно мислеше, че примерно по това време вече ще са достигнали Островите и ще се пазарят с някой буен мореход да ги закара до онова безлюдно парче суша, което Тилорн наричаше островът на Спасението. Вълкодав тогава благоразумно си затрая, докато слушаше кроежите му. Да спориш с книжовник или жрец, си е загубена работа. Пък и току-виж наистина надеждите на Еврих се сбъднат?… Тогава арантянинът ще му се присмива денонощно. Ала мнението на вянина все пак бе, че е много съмнително пътешествието да мине като по мед и масло. Не разчиташе да се завърнат у дома до края на лятото. Къде се е чуло и видяло Съдбата да не пусне на такъв мечтател като Еврих черна котка да му мине път?… Няма начин. Никога не пропуска.
— Нека това задържане ни е най-голямата беда — намери утеха в шегата Еврих. Вълкодав реши, че няма на какво да се смее.
Настаниха Сигина и Рейтамира, платиха за стаята и поеха по най-прекия път към пристанището, като прекосиха пазарния площад с чудесиите и съблазните му. Известно е, нали, как се случва понявга — заплеснеш се, закъснееш за ей толковка, а сетне цяла година си скубеш косата от яд. Но се оказа, че вече няма за какво да бързат. Затова на връщане се отбиха да разгледат тържището.
Тук, както във всеки голям приморски град, на площада имаше всичко за продан — най-различни неща от всички краища на света. Вярно, на Вълкодав му се стори, че тържището изглежда по-бедно от галирадското, че и самият площад бе по-тесен. Сигурно защото, рече си той, солвянската столица ми е станала като своя. А тук всичко е чуждо. Толкова чуждо, че даже и желание нямам да зяпам по сергиите…
Не беше съвсем прав, имаше какво да види човек. Скоро и самият той забеляза нещо интересно. Първо дочу мелодичен звън. Веднага се сети за малките звънци, които вяните зашиваха за дрешките на дечурлигата. Народът му вярваше, че веселите гласчета на звънците са в родство с гръмотевиците небесни, а неразумното отроче незримо биваше наглеждано от Самия Бог на Бурите. Пък и така родителите чуват накъде е хукнало чедото им…
Вълкодав се вслуша и разбра, че звуците не идат от звънци, а по-скоро от провесени на жички метални пръчици, навярно подобни на онези, които съпровождат всеки мономатански танц. Ако Тилорн бе наблизо, би обяснил на Вълкодав, че напоследък просто твърде често мисли за тайнствения вянин, когото Сигина и жителите на Четирите дъба бяха видели. И поради тези мисли се надява да срещне съплеменника си тук, в многолюдния Кондар… Дали тази, дали друга причина накара Вълкодав да отстъпи пред внезапния порив, ала той се обърна, вгледа се и закрачи по посока на звъна. Скоро видя двама жреци, стар и млад, които стояха пред резбовано дървено изображение. Одеянията на жреците бяха двуцветни. Отдясно сивата тъкан имаше червен оттенък, отляво — зелен. Старшият жрец се кипреше с по-наситено боядисана дреха, у младия цветовете бяха едва загатнати. Тъкмо той причиняваше металния звън, като удряше с малко чукче по отлят от бронз знак на Разделения Кръг. Излъсканият диск се полюшваше и сияеше с треперлив златист блясък, издавайки висок и чист звук, който сякаш зовеше нанякъде отвъд пределите на видимия свят.
Резбованото изображение зад свещенослужителите се оказа нещо като картина; най-отпред бе изобразен болен просяк, повален върху ложето на страданията. Мъченикът се стори на Вълкодав доста убедително издялкан. Комай жреците добре разбираха от рани, язви и други телесни болежки, пък и просяци в Кондар има повече от достатъчно… Над болника загрижено се скланяха двама юноши с прекрасни, кротки и благи лица. Бяха като две капки вода. Единият, сякаш мъничко по-възрастен, бе облечен в червено, а другият — в зелено. От главите и ръцете им се разпростираше златно сияние. Отдолу под одъра се четеше стихотворно пророчество, без каквото рядко се правеха образите на Близнаците: