Выбрать главу

Вълкодав не се имаше за добър човек. Не, като дете не беше зъл, никак даже, само че онази негова детска добрина свърши много отдавна. Изтече заедно с кръвта изпод камшиците. До капка. Въпреки това сега посегна към кемера си, извади пълноценен сребърник и го хвърли в кесията на жреца. Сетне се обърна и се отдалечи, без да слуша забързаните благословии. Има ли смисъл да дава ухо на незаслужени хвалби? На всичко отгоре от името на Богове, които нямат голямо значение за народа ти?…

— Приятелю Вълкодав!… — тържествено поде Еврих, когато двамата се отдалечиха от свещенослужителите и зад тях отново се разнесе скрежният метален звън. — В името на брадата на Вседържителя, която Той сдъвкал до половината, докато гледал как Най-прекрасната се къпе в ручея!… Понякога ме изумяваш, приятелю!…

Вянинът нищо не каза, за да не предизвика още подигравки. Всъщност, дали ще мълчи, дали ще говори — все тая, понеже Еврих продължи:

— Чини ми се, приятелю Вълкодав, че привечер ще завариш тия двамцата в кръчмата — да пропиват нашия сребърник…

— Ако ги заваря, ще им откъсна главите — вяло се закани Вълкодав. Помисли и се поправи, припомняйки си как изглеждаше възрастният жрец: — Добре де, няма да ги бия… само ще си прибера обратно парата…

Еврих преметна през лакът полата на наметалото и простря напред ръка като оратор, държащ реч пред цялата Школа на прочутия Силион:

— Колко предполагаш, приятелю Вълкодав, че е платил Хономер на Канаон? Или на Плишка, за да разиграват с него уговорени двубои?… Ами на морехода, който го возеше от град на град?… Не ти ли се иска да пресметнеш колко болници за бедняци биха могли да се основат с поне част от тези суми?

Вълкодав смяташе, че не бива да държи сметка на стареца, просещ заедно с младия си другар в полза на бедните, грях е. Но пък, от друга страна, град, в който сиромасите мрат по улиците от болести, а край портата чакат милостиня гладни и дрипави хлапета, трябва незабавно да бъде сринат до основи, ако изобщо в тукашните Небеса има поне мараня от справедливост. В това Вълкодав бе убеден толкова непоколебимо, че целият Силион не би успял да го разколебае. Но, пак за същото, редно ли е да вини стария жрец за чужди недостойни дела, човекът просто се мъчеше някак да помогне, да облекчи, да…

— Ти какво си се заял с мен? — мрачно попита вянинът. — Какво искаш да сторя? Да се върна и да си взема сребърника ли?

— Бих желал — надуто съобщи Еврих — и аз да имам същата лека ръка да пръскам пари насам-натам, когато ми скимне. Защо се разпореждаш с общите ни средства? И защо само ти носиш кемера ни? Да не съм дете, че всеки път да ти искам разрешение да похарча и меден грош!

Вече имаха по-малко от половината сребро, с което бяха поели на път. Наистина не разполагаха с излишни пари, нали трябваше да платят за кораба до Островите. Вълкодав държеше кемера окачен на своя колан, с основание предполагайки, че градските джебчии не ще дръзнат да оберат точно него. А и как ли би постъпил ученият арантянин, когато открие, че чужда ръка пребърква кесията му? Най-много да се развика за стража. Ала варваринът с мутра на избягал от каторга злодей е съвсем друга работа. Туйто, книжнико.

Вълкодав мислеше, че разсъждава правилно и никому не вреди, но сега изведнъж се оказваше, че за пореден път се е държал като чорбаджия с вирнат нос. А, не! Писна ми от упреци! — реши вянинът.

— Дръж го ти тогава! — рече той и друсна кесията в ръката на Еврих, при което той се стъписа. Сигурно не бе очаквал да стане така. Или пък му просветна, че сега ще трябва да пази парите. На Вълкодав му беше вече все едно.

Душевните съмнения на Еврих не траяха дълго. Зорките му зелени очи се залепиха за сергия с книги и той се устреми натам, в крачка окачайки кемера на пояса си, като едва не го изтърва под нозете си. Вълкодав го последва.

Търговецът на книги се оказа — голяма изненада, помисли си Вълкодав с присмех, който никак не се отрази върху лицето му, — съотечественик на Еврих и много се зарадва на учения. Той, разбира се, не подозираше, че в действителност са родени в различни светове, в две различни Арантиади. Само след минута вече беседваха оживено за достойнствата на един или друг изкопаем философ пред следващ прашасал умник, като отваряха дебели фолианти за подкрепа на доводите си. Солидните томове, в които се заровиха двамата граматици, изглеждаха на Вълкодав така, сякаш никой не ги бе прелиствал от сто години, а навярно още толкова нямаше и да ги пипне. Безразличието му към учения спор в един момент направи впечатление на търговеца и той го огледа подозрително, което предизвика Еврих да даде обясняние: