— Този варварин е моят телохранител…
Собственикът на книжната сергия кимна разбиращо и каза, че в днешни времена образованите хора стъпка не могат да сторят без телохранители, но какво да се прави, упадък на нравите… след което престана да забелязва вянина. Доста дълго Вълкодав търпя сладкодумните им речи, след което просто от скука се взря в прашните подвързии на книгите. „Зелхат от Чираха“ — неочаквано прочете той върху едната от изтърканите корици и веднага застана нащрек като ловджийско куче, надушило следа на дивеч. Отлично помнеше разказите на Ниилит за съседа й, прокуден от страната си мъдрец и велик лечител с името Зелхат. Вярно, онзи Зелхат го наричаха Мелсински. Момичето казваше, че преди изгнанието си мъдрецът живял в сакаремската столица и бил съветник на самия шад. Обаче пък бедното и забутано градче, в което бе израснала Ниилит, се казваше тъкмо Чираха. Вълкодав трудно би повярвал, че в онази дупка на дървеници двама обитатели носят името Зелхат, които пишат книги, затова взе томчето да го разгледа. Рече си, че ако е от същия мъдрец, заслужава да я купи. Каквато и цена да поиска продавачът. Парите идват и си отиват, други неща остават накрая…
Да не говорим, че не подари нищо свястно на Ниилит за сватбата й с Тилорн.
Вълкодав отвори книгата. Очакваше, че ще е за цярове и лечителство. Като „Лековитият извор“, за който бе споменало девойчето. Но, за негова почуда, пълното название на Зелхатовия труд се оказа многословно и засукано. Вянинът четеше бавно на сакаремски, затова не веднага прочете заглавието, което гласеше: „Начертание на страни, земи и народи, от Зелхат Отпратения в Чираха на залеза на земните му дни, съставено, сиреч записано от думи на мнозина смели и славни люде, зърнали с очите си най-далечните краища на подлунния свят“.
Начертание на страни!… Брей, тази книга току-виж се окаже още по-полезна, отколкото я мислеше. Не просто скъп подарък за Ниилит. Ще му е в помощ и на него самия!… Вълкодав прелисти няколко страници и тозчас се увери, че книгата не е изпълнен с грешки и пропуски препис. И не заради подвързията й се изпълни с тази си увереност, която подвързия, впрочем, бе от сарсан, какъвто се намира единствено из сакаремските мочурища. В нея имаше нещо неподражаемо, едно от многото изобретения на Зелхат, кой знае защо упорито пренебрегвано от преписвачи и фалшификатори — списък на главите на книгата с кратък преглед на всяка, че и указание къде се намират. Вянинът провери из листата на дебелия фолиант. Няма грешка! За по-лесно търсене, в ъгъла на всяка страница се виждаха грижливо и четливо изписани цифри. Ниилит беше споменавала, че учителят й измислил така да бележи страниците. Преди него големите томове се издували от десетки разноцветни показалци. Любопитен, Вълкодав надникна в края на книгата и се преизпълни с благоговение. Двеста петдесет и четири страници!
Колко ли умен трябва да е един човек, за да изложи част от знанията си в толкова голям труд!… Веднага се сети, че Зелхат има още не една или две книги, не по-тънки от тази тук! Едва не изпусна горчива въздишка при мисълта какво би се случило, ако дръзне някой ден сам да изложи своите разсъждения с мастило върху пергамент или папирус… Вместо меч да държи перо… хм. Все пак има пространства, които до края на живота си не ще опознае…
Прилепчо изпърха върху китката на другаря си, помириса прашните листа и кихна звънко, ала не се отказа търпеливо да разгледа спретнатите редици от смешни завъркулки. Сигурно се надяваше, че на чудноватите черни буболечки ще им омръзне да се правят на умрели и ще плъзнат по пергамента, пък тогава — лови и лапай до насита!… Е, засега буквите си кротуваха, но Прилепчо не губеше надежда и всеки път разглеждаше заедно с вянина всяка заинтересувала го книга.
А пръстът на Вълкодав се плъзгаше по дребните писмена на съдържанието. Замря, когато се натъкна за споменаването на племето вяни, почувства как сърцето му прескочи удар. Беше ново усещане. От три години насам знаеше да чете и дори да пише на всички езици, които можеше да говори и които имаха писменост. Добросъвестно бе изчел от начало до край няколко книги. Ала за първи път чувстваше вълнение… и то от какво? От нечии записки?…
Вълкодав припряно намери нужното място в книгата… където го дебнеше жестоко разочарование. „А споменават още за така наречените вяни, живущи в непроходими горски твърдини — пишеше великият Зелхат. — Моят достоен събеседник ги описа като премного диви и груби измежду хората. И макар аз да не одобрявам и не споделям убеждението, че един народ може да стои по-долу от друг, следва въпреки това да отбележа, че…“