Вълкодав се отказа да чете нататък. Подобно чувство бе изпитал преди седем години, когато излезе на свобода след каторгата и за първи път след много време се видя в огледало. Не позна лицето си. Помнеше се като усмихнат ясноок малчуган. А от сребърното кръгче насреща му зяпна с тежък заплашителен поглед същински главорез, свикнал тъпкано да си връща на живота за всеки понесен удар…
Ала, както гласи стара вянска пословица, не ти е криво огледалото, щом сам си крив. Вълкодав овреме се сети за нея и се пребори с подтика да захвърли незабавно книгата обратно в купчината на сергията. Но се разколеба в становището си, че книгата е тъкмо от посочения автор. И се утеши с мисълта, че не си заслужава да я купува, навярно бе фалшива. Някой се е възползвал от името на прочутия учен, за да пробута собствените си измислици по-скъпо. Няма начин да е другояче. Не би могъл мъдрец като Зелхат да наскрибуца подобни глупости! Поне Тилорн никога не би си позволил подобно нещо, а нали Зелхат, както казват хората, е бил още по-умен човек… Намръщен, Вълкодав се върна към съдържанието. И след малко отново затаи дъх. Глава единайсета обещаваше „Бележки за планини изобщо и най-вече за удивителните такива, назовани Скъпоценни“…
Сърцето сякаш захълца в гърдите на вянина, после премина в чести глухи стенания. Вълкодав като в просъница намери посочената страница, а в главата кънтеше само една мисъл — ще я купя! Фалшива, истинска — купувам я и толкоз…
„Този разказ превъзхожда всякакво въображение — така започваше глава единайсет — и ми бе предаден, за да го нанеса върху дълговечния пергамент, от халисунеца Синарк, продаден в рудниците подземни и впоследствие откупен от събратя по вяра от тежка неволя…“
В очите на Вълкодав притъмня, ала би продължил, ако не дочу най-сетне насмешливия глас на търговеца, който казваше на Еврих:
— Гледам, че добре си дресирал своя слуга, учени събрате! Твоят дивак се преструва, че чете! Да не би наистина да разпознава някоя и друга буква този маймуняк?…
Търговецът говореше на арантски, с изискан столичен диалект, искрено убеден, че само сънародник може да го разбере. Вълкодав грижливо затвори книгата и погледна първо единия, после другия граматик. Така значи. Маймуняк. Лицето му бе като от дърво, не изразяваше нищо.
— Тази книга надали ще ти е забавна, приятел — подхвърли му на нарлакски търговецът. — Твърде е умна. Ето, разгледай „Отворените порти на насладата или Сто двайсет и два начина за възкачване на ониксовия стълб“. Наемниците често ми плащат само да им прочета на глас някоя и друга страница и винаги остават доволни от похарчените грошове!
— Я му прочети ти нещо, приятелю варварин! — засмя се Еврих. — Нека повярва на ушите си!
А да танцувам да искаш? — мислено му се сопна Вълкодав, без да отвори здраво стиснати устни. — Да не съм ти задморско зверче, обучено да прави забавни въртели? Още малко ще вземеш и пари да събираш от зяпачи за зрелището „четящ дивак“, а?
Намери с поглед мястото, откъдето взе труда на Зелхат, протегна се и мълком постави книгата сред редицата други томове. Сетне загърби сергията и се зае, както се полага на един телохранител, да претърсва с присвити очи тълпата.
— Ама той знае ли да приказва? — пак на арантски с весел шепот се осведоми търговецът.
— Знае… — кисело отвърна Еврих.
Беседата продължи вяло, сякаш вехнеше. Еврих отговаряше кратко и скоро се сбогува:
— Прости, любезни, трябва да бързам.
Тръгнаха с Вълкодав и когато се отдалечиха от продавача на книги, Еврих се обърна към вянина, хвана го за ръката и се опита да го погледне в очите.
— Приятелю мой, моля те, не се сърди! — промълви той гузно. — Искаш ли да се върнем и да вземем онова, дето ти хареса?
Вълкодав отвърна глухо и равно:
— Не. Не искам.
Кръчмата се казваше „Сегванска зъбатка“ и провесената над входа голяма дървена риба с преувеличено дълги зъби изглежда бе причината или оправданието за названието. Впрочем, съдържателят не беше от сегванското племе, а солвянин и се представи като Стоум. По-късно Йара научи, че името означавало „умен за стотина“. Брагел поприказва с кръчмаря на родния на Стоум език, поради което Йара не схвана нито думичка. Въпреки това момчето усети, че кръчмарят не го е харесал от пръв поглед. Опита се да се види отстрани, сякаш през очите на възрастния мъж зад тезгяха, и мислено се съгласи с мнението на Стоум. То само татко и мама си го харесваха какъвто е — и целия посинял от къпане в студените бързеи, и в синини след сбиване, и с белеща се кожа от прекомерно стоене на слънце. Кой друг би харесал немит дрипльо, кльощав, гладен, само да го изпуснеш от очи — и ще се завре в тавата с кифлите, а по-скоро просто нещо ще отмъкне и ще драсне да бяга с откраднатото…