А тя държеше два лъскави кинжала, сякаш извадила ги от въздуха, а не от скрити в гънките на шалварите си кании. Дори Вълкодав едва успя да забележи как го стори. Девойката остана на една длан и показа колко остри са кинжалите — подхвърли във въздуха тънка лентичка и я разсече в полета й. След което пое втория кинжал в свободната си ръка… и тръгна върху остриетата като на кокили. Здраво забиваше кинжалите в дъските, после ги изтръгваше, за да се придвижи напред. Без никакво видимо усилие. Да не повярваш… че и през цялото време не пусна свирката от устата си, като някак си успяваше да вади смислена мелодия от нея!…
Тълпата вече не мислеше за караници, хората търпяха теснотията и неудобствата само и само да не изпуснат нито миг от смайващата гледка.
— Вижте още, любезни гости! Вижте още!… — провъзгласи глашатаят. — Никъде другаде няма да видите такова нещо!… Пеещо цвете ще ви покаже какво са умеели някога две други девойки, ала и двете загинали, порязвайки се до смърт!…
Пеещо цвете обърна кинжалите. Те вече се опираха в сцената с чирените си… а тънките пръсти на девойката се държаха за голия остър метал…
— Магия… — сподавено прошепна някой до Вълкодав и неистово взе да ръкомаха, предпазвайки се със свещения знак на Огъня. Вянинът се усмихна криво. Госпожа Кан-Кендарат едно време го беше учила да спира със стиснати длани удар на вражески меч и той знаеше, че за никаква магия и дума не може да става. Но има навици на умно тяло, решимост и много-много тренировки. А Пеещо цвете бавно премина цялата сцена, със скок се изправи на крака и се усмихна за първи път от появата си пред публиката… Тълпата се взриви от възторжени викове. Като градушка по дъските заваляха монети. Вълкодав не се учуди, че сред медните пари нерядко блясваха едри местни жълтици. Той и сам посегна към кемера, ала навреме се сети, че го е дал на Еврих. Тогава вянинът бръкна в джоба, напипа четири забравени гроша и чак се засрами да хвърли толкова жалка лепта… ала все пак ги запрати под нозете на девойката. Заслужаваше и повече.
— Гледайте, гледайте, скъпи гости! — радваше се глашатаят. — Досега се наслаждавахте на майсторството на малката помощница на истинския майстор, Слепия убиец! Вижте го, той идва!… Вече е тук!…
Бронзовокожата девойка изтича на пръсти до щита в края на сцената и подаде ръка на някого от тълпата. Бързо движение — и редом с гъвкавата красавица изникна черен като сажди мономатанец с поличка от свила около слабините. Снагата му чак лъщеше.
Вълкодав никога не бе попадал в Мономатан, но знаеше от разкази на пътешественици, че там обитават доста различни племена — някои с кожа като катран, макар да имаше и по-светли, високи не повече от аршин и половина, а се срещаха и същински великани, някои с коси като корави абаносови пружинки, други пък със съвсем права коса и светлооки. Слепия убиец не беше кой знае колко едър — ако окомерът на Вълкодав не грешеше, с него бяха еднакви на бой. Другата прилика бе в бялото по слепоочията. Че и другаде ги бе очукал животът, съдейки по белезите… Вянинът се вгледа по-внимателно. Косите на мономатанеца падаха като гъста конска грива по гърба и закриваха лицето. Чернокожият бавно вдигна ръка и ги отметна от челото си. Наистина беше сляп. Непресторено — всички се убедиха. Изобщо нямаше очи. През лицето му минаваше водоравна уродлива ивица тъкмо където се полага да има вежди и клепачи. Още един белег. Груб и грозен.
Тълпата въздъхна като един, зашава, хората сочеха осакатения с пръсти. В родния край на Вълкодав се смяташе за некрасиво да зяпаш просто от любопитство недъгави хора и жалостиво да охкаш над чуждото нещастие. Вянинът забеляза тънката усмивка, раздвижила и изкривила устните на мономатанеца. Воин. И комай обичаите на народа му не се различаваха особено от вянските. Вълкодав неволно си се представи на мястото на чернокожия сляп боец.